Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Именно до това заключение по отношение на кризата стигнаха четиримата късно вечерта. Подполковник Лорънс Бейлър Браун в Рим бе изпратил телеграмата си, кодирана с шифъра за екстрени случаи, а съдържанието й наложи изваждането на закрито досие, за да може всеки стратег да изучи фактите.

А те бяха неоспорими. Събитията, случили се на онзи усамотен плаж на Коста Брава, бяха потвърдени от двама независими очевидци: единият от тях самият Хейвлок — служител във Външния отдел, другият — човек на име Стивън Маккензи, непознат на Хейвлок оперативен работник с голям опит в провеждане на тайни операции. Същият беше рискувал живота си, за да донесе доказателството: разкъсани дрехи с кървави петна по тях. Всичко бе огледано под микроскоп и резултатите бяха положителни: Джена Карас. Причините, наложили това подсигуряващо потвърждаване, не бяха ясно изказани, но това и не беше необходимо. Връзката между Хейвлок и Карас бе известна на онези, които трябваше да знаят за нея; един човек, подложен на максимален стрес, би могъл просто да се срине душевно и да не може да довърши онова, което трябваше да бъде сторено. Вашингтон трябваше да знае. Тогава агент Маккензи бе получил заповед да заеме позиция на около двеста фута северно от Хейвлок; той бе разполагал с ясна видимост, потвърждението му беше абсолютно, а доказателството му — неоспоримо. Жената на име Карас беше убита онази нощ. Фактът, че Маккензи бе починал от сърдечен удар по време на плаване с яхтата си из залива Чесапийк само три седмици след завръщането си от Барселона, по никакъв начин не омаловажаваше приноса му. Лекарят, повикан от бреговия патрул, бе Рендулф — един уважаван и с безукорна репутация хирург от Източния бряг. Аутопсията, извършена при спазване на всички формалности, бе дала недвусмислено заключение: смъртта се дължеше на естествени причини.

Но дори оставяйки случилото се на самата Коста Брава, уликите срещу Джена Карас бяха подложени на подробен анализ. Държавният секретар Ентъни Матиас бе разпоредил за това и стратезите знаеха причината. Имаше още една връзка, която трябваше да се има предвид: тази, която съществуваше между Матиас и Майкъл Хейвлок вече почти двайсет години от момента, когато ученикът беше срещнал учителя в Принстънския университет. Двамата бяха чехи по рождение: единият се беше утвърдил като може би най-брилянтния геополитически ум в академичния свят, а другият представляваше един сякаш обзет от духове младеж, който отчаяно търсеше своето лице. Различията бяха значителни, но приятелството — здраво.

Антон Матиас бе пристигнал в Америка преди повече от четиридесет години като син на известен пражки лекар, който набързо бе съумял да изведе семейството си от Чехословакия, над която беше надвиснала сянката на нацизма, и беше добре дошъл сред медицинските среди. Докато имигрирането на Хейвлок бе съвместна тайна операция на британското и американското разузнаване; произходът му оставаше скрит, първоначално заради безопасността на самото дете. И докато стремителното издигане на Матиас в правителствените служби се дължеше и на редица влиятелни политически фигури, които открито търсеха съветите му, превъзнасяйки до небесата ума му, много по-младият пражанин търсеше своето утвърждаване чрез серия секретни операции, на които бе съдено никога да не видят светлината на деня. И все пак, независимо от разликите във възраст и в репутация, в интелект и темперамент, между двамата съществуваше невидима връзка, здраво поддържана от по-възрастния, от която по-младият никога не си беше позволил да се възползва.

Тези, които потвърдиха уликите срещу Карас, добре разбираха, че няма място за грешки, както и стратезите добре осъзнаваха в този момент, че телеграмата, получена от Рим, трябва да бъде внимателно проучена и да се предприемат деликатни мерки. А най-важното — за известно време да не се показва на Ентъни Матиас. Защото макар медиите да бяха оповестили, че държавният секретар е в отпуск, истината беше съвсем друга. Матиас беше болен — някои шепнешком споделяха, че е тежко болен — и въпреки че поддържаше чрез помощниците си връзка с департамента, не се бе появявал във Вашингтон близо пет седмици. Но онези от нищо непропускащите журналисти, акредитирани към Белия дом, които бяха заподозрели, че има друго обяснение, нито бяха съобщили, нито бяха публикували нещо друго.

И Рим не биваше да се превърне в едно допълнително бреме за Ентъни Матиас.