Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

О, Боже! Един и същи ход, за да станат и двамата врагове! Дали доказателствата срещу него не бяха също толкова неопровержими както тези срещу нея? Сигурно бе така — бе го видял в очите й. А също и страх… болка. Нямаше никого, на когото би могла да се довери — нито сега, нито по-късно, може би никога. Оставаше й само да бяга… така, както постъпваше той самият. Боже! Какво бяха направили?

Защо?

Значи, беше на път за Париж. Щеше да я намери в Париж. Или може би щеше да отлети за Сан Ремо, или Кол де Мулине, за да я прехване на едно от двете места. Той поне имаше предимството на бързия транспорт; тя се намираше на борда на стар търговски кораб, който се бореше с вълните, докато той щеше да пътува по въздуха. Сега вече имаше време.

И щеше да го използва. В посолството в Рим имаше един офицер от разузнаването, който ще разбере силата на гнева му. Подполковник Лорънс Бейлър Браун ще даде отговори, в противен случай публикациите за тайните операции на Вашингтон ще изглеждат като детски приказки в сравнение с това, което той самият щеше да разкаже: цялата некомпетентност, незаконните действия, погрешните преценки, пропуските, които всяка година струваха живота на хиляди хора по света.

Щеше да започне с чернокожия дипломат в Рим, чиято задача беше да препредава тайни заповеди на американските агенти в Италия и цялото Западно Средиземноморие.

— Capisce 53 53 Разбрахте ли? (ит.). — Бел.прев. ? Разбрахте ли, синьор? — италианецът се молеше, печелейки време, а очите му предпазливо се стрелкаха надясно. Трима мъже се бяха появили на втория кей и вървяха към далечния му край; две изсвирвания на корабна сирена обясняваха причината. Търговският кораб, който навлизаше в пристанището, щеше да акостира на мястото на „Елба“. Всеки момент щяха да се появят и другите бригади. — Ние сме предпазливи… разбира се, и не искаме да знаем нищо за подобни неща! Ние сме хора от доковете, нищо повече.

— Разбирам — каза Майкъл, хвана мъжа за рамото и го накара да се обърне. — Иди до перваза — заповяда той тихо.

— Синьор, моля ви! Умолявам ви!

— Направи, каквото казах. Веднага.

— Заклевам се в светия патрон на милосърдието! В кръвта Христова, в сълзите на Света Богородица! — италианецът ридаеше и гласът му стана писклив. — Аз съм незначителен търговец, синьор! Не знам нищо! Не казвам нищо!

Когато стигнаха до края на кея, Хейвлок каза:

— Скачай! — и бутна посредника през перваза.

— Mio Dio! Auito! 54 54 Боже мой! Помощ! (ит.). — Бел.прев. — изкрещя биячът долу, а работодателят му се стовари във водата при него.

Майкъл се обърна и все така накуцвайки, тръгна към добре познатия му ъгъл на склада. Докът все още беше безлюден, но пазачът се беше размърдал, разтърсваше глава и се опитваше да се изправи на крака. Хейвлок отвори барабана на револвера и изсипа патроните на цимента. После бързо се насочи към портала и когато стигна до вратата на кабинката, хвърли оръжието вътре. Накрая с всичката бързина, на която бе способен, се затича през портала към паркираната кола.

Рим. Отговорите, които търсеше, се намираха в Рим.

Четиримата души около масата в стаята на третия етаж в сградата на Държавния департамент бяха млади според вашингтонските разбирания за служители от висшия ешелон. Бяха на възраст от средата на трийсетте до края на четирийсетте, но с бръчките по лицата и уморените им очи изглеждаха по-стари. Работата им изискваше безсънни нощи, налагаше дълги периоди на безпокойство, които затвореният им начин на живот правеше още по-непоносими; никой от тях нямаше право да обсъжда с когото и да е било извън тази стая кризите, които трябваше да разрешават вътре в нея. Тези хора бяха стратезите на тайни операции, диспечерите на засекретени дейности, а патрулиращи във въздуха „кондори“ рискуваха всеки момент да бъдат свалени при тяхната най-дребна недооценка. Други — над тях — познаваха общата картина; други пък под тях планираха конкретните задачи. Но само тези мъже бяха наясно с всяка мислима вариация, с всяка вероятна последица от дадена операция — те бяха хората, които в крайна сметка даваха всяко разрешение. Всеки от тях беше специалист, във всеки от тях беше концентрирана голяма власт. Само те можеха да дадат команда на „кондорите“, за да излетят.

Но те не разполагаха с радарни решетки или с въртящи се антени, които да им помогнат; единственото, което ги ръководеше, бе екстраполацията на човешкото поведение. Задачата им се състоеше в анализа на действията и реакциите, и то не само на врага, а и на собствените им оперативни работници. Процесът на оценяване беше една непрекъсната борба, която рядко стигаше до развръзка по начин, който да задоволи всички. Вероятностите „Какво ще стане, ако…?“ се усложняваха в геометрична прогресия с всяко непредвидено развитие на планираните по друг начин събития, с всяка човешка реакция на рязко променилите се обстоятелства. Тези хора бяха като психоаналитици, търсещи пътя в един безкраен лабиринт на отклонения от нормалното, в който пациентите им просто са резултат от това разстройство на функциите. Те бяха специалисти в онази зловеща разновидност на живота, в която истината обикновено беше лъжа, а лъжите най-често бяха единственият начин да се оцелее. Стресът беше онзи фактор, който най-много ги плашеше, защото подложените на максимален или на продължителен стрес, независимо дали са врагове или свои хора, виждаха или правеха неща, за които не биха помислили при нормални обстоятелства. Абсолютно непредсказуемото, добавено към ненормалното, се превръщаше в една крайно опасна територия.