Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Che cosa? Fermati 47 47 Какво има? Спри! (ит.). — Бел.прев. !

Майкъл се затича, усещайки агонията в краката си, по дългата ивица на кея през кръглите светли петна на прожекторите към едва различимия във въртящите се кълбета мъгла търговски кораб в края на дока. Десният му крак се подгъна, ръцете му смекчиха падането, макар и не удара и като посрещна с дясното си рамо мократа повърхност, той се претърколи. Хвана се за крака, насили се да се изправи и отново потегли по хлъзгавите дъски, набирайки скорост.

Усещаше, че въздухът му свършва, когато достигна далечния край на кея.

Безсмислието стигна връхната си точка: корабът „Санта Тереза“ се плъзгаше на трийсетина фута от брега; дебелите въжета се извиваха като водни змии, прибирани от мъжете, които го гледаха през полумрака.

— Джена! — изкрещя той. — Джена! Джена !

Свлече се на колене на мократа повърхност с треперещи ръце и крака. В гърдите си усещаше спазматична болка, а главата му сякаш бе разцепена с брадва. Той… беше… я… загубил… Една малка лодка щеше да я остави на някое от хилядите неохранявани места по бреговете на Средиземноморието; тя беше си заминала. Единственият човек на земята, който имаше значение за него, беше заминал завинаги. Беше загубил всичко. Чу викове зад гърба си, а после и тропота на тичащи крака. И докато се вслушваше, в съзнанието му изплува споменът за други звуци, други крака… на друг кей. Онзи, от който беше отплавал „Кристовао“. Там беше останал един човек, който заповяда на други хора да го преследват и те… те също бяха тичали през мъглата по обления със светлината на прожекторите кей. О, ако можеше да намери този човек! Ако го намереше, щеше да смъкне загорялата кожа от лицето му, докато оня не му каже онова, което той иска да знае.

Изправи се на крака и все така накуцвайки, бързо тръгна към пазача, който изтича след него с изваден пистолет.

— Fermati! Alza le mani 48 48 Спри! Горе ръцете! (ит.). — Бел.прев. !

— Un errore! 49 49 Грешка! (ит.). — Бел.прев. — извика му Хейвлок с глас, едновременно агресивен и извинителен; целта му беше да мине покрай мъжа, без да го задържат. Той извади няколко банкноти от джоба и ги задържа пред себе си, така че да останат осветени от прожекторите. — Какво мога да ти кажа? — продължи на италиански. — Направих грешка… а това печелиш ти, нали? Аз и ти… говорихме преди, не си ли спомняш? — той пъхна парите в ръката на пазача и го потупа по гърба. — Хайде, махни това нещо. Аз съм твой приятел, нали помниш? Какво толкова е станало? Само дето аз станах малко по-беден, а ти — малко по-богат. А освен това пих твърде много вино.

— Така и си мислех, това си ти! — сопна се пазачът сърдито, взе парите, мушна ги в джоба си и крадливо се огледа. — Ти си направо луд! Можех да те застрелям. И за какво?

— Ти ми каза, че „Тереза“ ще отплува след много часове.

— Така ми казаха! Копелета са всичките! И те са луди! Не знаят какво правят.

— Много добре знаят — обади се тихо Майкъл. — Вече трябва да си ходя. Благодаря ти за помощта. — И преди гневният пазач да може да отговори, Хейвлок бързо тръгна напред, смръщен от болката в треперещите си крака и гърдите. За Бога, по-бързо!

След малко, с ръка, стиснала в джоба револвера, който го изпълваше с чувство на задоволство, стигна оградата от телена мрежа около кея на „Кристовао“. Пазачът все още лежеше в безсъзнание в сянката на караулката. Нито беше помръднал, нито някой беше го преместил през последните минути. Дали и мъжът с пардесюто все още бе на кея? Имаше такава вероятност; подсказваше, че би трябвало да е потърсил пазача и го е разпитал. Но тялото беше на същото място.

В такъв случай защо началникът се беше задържал на кея толкова дълго? Отговорът дойде откъм морето — през вятъра и мъглата. Викове, въпроси, заповеди и пак въпроси. Човекът с пардесюто още беше на кея, а горилите му крещяха от водата под него.

Майкъл скръцна със зъби, опита се да прогони болката от главата си. Прокрадвайки се покрай стената на склада, мина пред вратата, от която беше излязла русата курва, и стигна до ъгъла на сградата. Утрото ставаше все по-светло, мъглата се вдигаше, а отсъствието на търговския кораб даваше възможност на слънчевите лъчи да стигнат до дока. В далечината един нов кораб бавно се насочваше към пристанището на Чивитавекия, а може би щеше и да акостира на мястото, неотдавна освободено от „Кристовао“. В такъв случай на Майкъл му оставаше съвсем малко време, преди да се появят бригадите за подготовка. Сега трябваше да се движи бързо, да действа бързо, но не знаеше дали е способен дори поне на едно от двете.