Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Майкъл се отдръпна от стената и накуцвайки, тръгна по мокрите греди към края на кея. Избърса очи и се вгледа през плътната утринна мъгла. Неволно изохка, усещайки силна болка в стомаха. „Елба“ беше отплавала! Бил е примамен на друг кей, въвлечен в ситуация, която не би могъл да овладее, докато Джена се качи на „Елба“. Дали и капитанът на „Елба“, подобно на скипера на „Кристовао“, не беше опитен навигатор? Щеше ли той… можеше ли изобщо… да насочи тромавия си кораб към някой неохраняван бряг, за да може някоя малка лодка да пренесе контрабандния му товар до брега?

Един човек знаеше отговора. Човекът с пардесюто и килнатата шапка, с дрехите, неподходящи за някого, който кара електрокар, а за търговец, който купува и продава. Този мъж със сигурност знаеше; той бе организирал заминаването на Джена.

Хейвлок се върна до стената на склада. Трябваше да стигне до този мъж, а за целта трябваше да преодолее другите двама. Само ако имаше оръжие… каквото и да е. Огледа се в просветляващия вече полумрак. Нищо. Нито дори разхлабена дъска или някоя летва от разкован сандък.

Водата. Падането в нея щеше да бъде от високо, но той щеше да се справи. Ако можеше да стигне до далечния край на кея, без да го видят, щяха да предположат, че е паднал във водата, докато е бил в безсъзнание. С колко секунди разполагаше? Надзърна зад ръба в осветеното пространство, готов да се отблъсне и дотича.

Но не го направи. Двамата вече не вървяха към него. Бяха спрели и стояха, оставайки неподвижно зад телената мрежа на портала. Защо? Защо смятаха да го оставят да лежи?

Изведнъж през непроницаемата мъгла, няколко кея по-нататък, се разнесе раздиращ ушите вой на сирена. След това пак, а после басов сигнал, който разтърси пристанището. Това беше „Санта Тереза“! Отговорът, който търсеше! Двамата бяха извикани не за да го донакажат, а за да не му позволят да напусне първия кей. Нямаше никакво закъснение в часа на отплаване на „Тереза“ — това също е било част от клопката. Корабът тръгваше по разписание с Джена на борда! Докато времето течеше, организаторът трябваше да се справи с последното нещо — да задържи ловеца на разстояние.

В яростта си той беше готов да отиде до другия кей, да я спре, да попречи на кораба да отплава, защото щом дебелите въжета се изтеглят на борда му, каквото и да направи, нямаше начин да я настигне. Тя можеше да изчезне в десетина други страни, в стотици градове — без да остави следа, за която да се захване. Без нея той не искаше да продължава!

Какво означаваха тези сигнали, с колко време разполага. Можеше обаче само грубо да предполага. „Кристовао“ даде два звукови сигнала и секунди след това русата примамка излезе от сенките в склада. Седем минути. Но не беше чул басовата сирена след по-острите изсвирвания. Означаваше ли тази разлика, че разполага с повече или с по-малко време? Започна да търси в паметта си сред спомените други случаи, които го бяха отвеждали на пристанища.

И си спомни, по-точно, стори му се, че си спомня. Острите изсвирвания бяха за корабите надалече, а вибриращият басов тон — за тези наблизо: едно практическо правило не само за морето, но и за доковете. Докато го бяха били, външните вибрации на ниските тонове се бяха смесили със собствените му викове на протест и гняв. Басовият тон беше последвал след крясъците — като прелюдия към незабавно отплаване. Седем минути — минус една, по-вероятно две, може би три.

Разполагаше с броени минути. Шест, пет… четири — не повече. Кеят на „Тереза“ се намираше на няколкостотин ярда и в неговото състояние имаше нужда поне от две минути, за да стигне там, а това можеше да стане само ако успее да мине покрай двамата мъжаги, извикани, за да го спрат. Четири минути най-много, минимум две. Боже! Как? Отново се огледа, като опитваше да потисне паниката и съзнаваше, че всяка секунда намалява шансовете му.

Забеляза масивен черен предмет между два стълба, около които се намотаваха въжетата, задържащи кораба на кея. Беше убягнал от погледа му по-рано, защото бе неподвижна част от дока. Сега го разгледа по-внимателно. Беше варел, обикновен варел, без съмнение пробит по време на товарене или разтоварване и сега използван като боклукчийска кофа за чаши от кафе, отпадъци, които обикновено запалваха призори — такива имаше навсякъде по кейовете. Изтича до него, хвана го и го разклати. Не беше много тежък; наклони го странично и го изтърколи до стената. Оставащо време — между една и половина и малко над три минути. Тактиката му беше тактика на отчаянието — единствената възможна. Не можеше да мине покрай ония тримата, ако те не се приближат до него, ако мъглата и избледняващият полумрак не работят за него и против тях. Нямаше време да мисли за пазача и за човека с палтото.