Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Той приклекна в сенките, отново облегнат до стената, обгърнал с две ръце мръсния варел. Пое дълбоко дъх и изкрещя с всичка сила, съзнавайки, че писъкът му ще отекне по безлюдния кей:

— Auito! Presto! Sanguino! Muoio 45 45 Помощ! Бързо! Кървя! Умирам! (ит.). — Бел.прев. !

Спря и се вслуша. Чу викове в далечината — въпроси, после разпореждания. Отново изкрещя:

— Auito!

Тишина.

После стъпки на тичащ човек. Приближаващи… все по-близки.

Сега! Тласна варела с всичката сила, която можа да събере в ръцете си. Той издрънча, докато набираше скорост напречно на дъските, през мъглата… към ръба на кея.

Двамата мъже заобиколиха ъгъла на сградата в момента, когато варелът стигна до края на кея. Той се удари в единия от стълбовете. О, Боже! След това се завъртя и се претърколи през ръба. Чу се силен плясък откъм повърхността, двамата нещо си извикаха и хукнаха в тази посока.

Сега!

Хейвлок се изправи на крака и разперил ръце, изскочи от сенките. Насили нестабилните си крака да се подчиняват, така че всяка крачка да бъде точно преценена и сигурна. Първо блъсна мъжа отдясно с изпънати ръце, а след това италианеца отляво, забивайки рамо ниско в гърба му.

Пронизителен сигнал откъм „Тереза“ заглуши виковете на двамата летящи надолу мъже. Майкъл се обърна наляво и накуцвайки, тръгна към ъгъла на склада; трябваше да излезе на кея и да се отправи към пазача и елегантния мъж до него. Изтекло време — една минута. Оставаха най-много още три.

Той се затича през огромното открито пространство на кея, през потъналите в мъгла осветени площи и неподвижна машинария. Издигайки глас до границата на истерията, извика на развален италиански:

— Помогнете ми! Помогнете им ! Това е лудост ! Ранен съм. Двама мъже дойдоха да ми помогнат. И когато приближиха, се чуха изстрели. Три изстрела! От съседния кей. Едва ги чух поради кораба, но наистина ги чух! Изстрели ! Бързо! Те са ранени. Единият сигурно е мъртъв! О, Боже, побързайте!

Това, което онези двамата си размениха, беше някакъв словесен хаос. И докато Хейвлок се приближаваше до караулката, видя, че револверът на пазача е изваден, но и че самият пазач е друг — по-нисък, по-набит, по-възрастен. На широкото му лице беше изписана неприязън, за разлика от това на цивилния — около трийсетте, изискан, със загоряло от слънцето лице, — което беше студено и безизразно. Мъжът в пардесюто заповядваше на пазача да провери какво е станало, а последният крещеше, че нямало да изостави поста си заради някакви си 20 000 лири! Началникът на смяната можел сам да си разчиства боклука; той не му бил някакъв изплашен хлапак. Началникът можел да купи някой друг час от времето му, можел да плати за изчезването му, но не повече!

Машинация. Още от самото начало — ребус.

— Andate voi stessi 46 46 Вие ли ще отидете (ит.). — Бел.прев. ? — извика пазачът.

Изпотен, цивилният тръгна към склада, затича се, после рязко забави крачка и предпазливо се приближи до ъгъла на сградата.

Пазачът беше излязъл пред караулката с револвер, насочен към Майкъл.

— Ти! Иди до оградата — извика той на италиански. — Вдигни ръце и се хвани за мрежата колкото може по-високо! Не се обръщай! Ще те застрелям в главата, ако го направиш!

Оставаха не повече от две минути; ако нещо щеше да става, то трябваше да стане сега.

— О, Боже! — изкрещя Майкъл, хвана се за гърдите и се свлече.

Пазачът протегна ръка и го дръпна за рамото. Тъкмо това беше движението, което Майкъл очакваше. Той се извъртя, хвана китката върху рамото си, изви я в посока на часовниковата стрелка, като едновременно се изправи и заби коляно в гърлото на падащия пазач. Мъжът рухна. Хейвлок го изтегли в сянката на кабината и изскочи през портала, като мушна револвера в джоба на сакото си.

Протяжен, дълбок звук се чу в далечината, последван от четири истерично високи изсвирвания. „Тереза“ се готвеше да замине! Майкъл отново се изпълни с онова отвратително чувство на безсмисленост, докато задъхан тичаше по булеварда, усещайки, че коленете му се подгъват, а стъпалата му едва го издържат, тътрейки се по паважа. Когато се добра до кея на „Тереза“, пазачът — същият пазач — беше вътре в кабината си, говореше по телефона, като кимаше с несъразмерно голямата си глава, а по очите му личеше, че приема разпореждане за нови лъжи.

Входът вече беше препречен с верига — просто официално предупреждение, а не забрана. Хейвлок грабна куката и я изтръгна от халката; веригата се изви като змия във въздуха и издрънча на земята.