Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Ударите в гръдния му кош ставаха непоносими, болката в очите му — пронизваща, но трябваше да издържи още няколко секунди. Едва когато Джена се озове по средата на пътя, там, където ще бъде забелязана от пазача, който можеше да вдигне тревога, едва там Майкъл можеше да я пресрещне. И нито миг по-рано.

Тя стигна до това място. Сега?

Той изскочи иззад крана и се затича напред, без да се безпокои за шума от стъпките, концентриран единствено върху това да я настигне.

— Джена! За Бога, Джена!

Той я хвана за раменете и жената ужасена се извърна.

Дъхът му експлозивно изсвистя през гърлото му. Лицето, обърнато към него, беше старо, грозно лице, обезобразеното от шарка лице на пристанищна курва. Очите, които го гледаха, бяха широките, тъмни очи на гризач, оформени с тежките линии на евтини сенки; устните бяха кървавочервени, зъбите — жълти и начупени.

— Коя си ти? — крясъкът му беше крясък на луд. — Лъжкиня! Лъжкиня! Защо си тук! Защо не си тук? Лъжкиня!

Мъгла, но не онази от морето, замъгляваше съзнанието му, в което лудешки се преплитаха объркани мисли. Беше загубил способността да съобразява, съзнаваше единствено, че ноктите на ръцете му деряха нещо, юмруците му удряха — Убий тази твар! Убий самозванката! Убий, убий !

И други викове, други крясъци и команди запълваха неясно ъгълчетата на подсъзнанието му. Нямаше начало, нямаше край, а само едно разярено ядро.

Тогава изпита ударите, но без да усеща болка. Около него се насъбраха хора; юмруци и тежки ботуши се блъскаха в тялото му. Пак и пак. Навсякъде.

А след това се спусна мрак. И тишина.

Над кея, на втория етаж на офиса, една фигура стоеше до прозореца и гледаше сцената, разиграваща се долу. Тя дълбоко си пое дъх, прокара пръсти по устните си, ясните й кафяви очи плувнаха в сълзи. Джена Карас разсеяно свали длан от лицето си и притисна под бузата дългата си руса коса, падаща изпод широкополата шапка.

— Защо направи това с мене, Михаил? — прошепна тя тихо на себе си. — Защо искаш да ме убиеш?

Той отвори очи, долавяйки противната миризма на евтино уиски и усещайки влага по гърдите и гърлото си — ризата, сакото и панталоните му бяха подгизнали. Пред себе си виждаше някакво постепенно преливане на различни степени на тъмнина и сенки в сиво и черно, в които, танцувайки, проблясваха малки светли точки, поклащащи се далече в мрака. Усещаше тъпа болка навсякъде, но най-вече около корема, издигаща се през шията към главата му, която усещаше като нещо отекло и изтръпнало. Бяха го били жестоко, а после изтеглили в края на кея — далече вдясно, доколкото можеше да разчита на замаяното си чувство за ориентация — за да се свести сам, а може би и за да се претърколи през ръба във водата.

Все пак не беше убит и това му говореше нещо. Бавно прехвърли през тялото си дясната си ръка и опипа китката на лявата — часовникът беше на мястото си. Опъна крака и бръкна в джоба си — парите бяха непокътнати. Не бяха го обрали и това също означаваше нещо.

Беше говорил с твърде много хора, а много други го бяха видели по време на тези странни разговори. Те се бяха оказали неговата протекция. Убийството си е убийство и независимо от онова, което собственикът на „Тритон“ беше казал, „тихият нож“ в района на пристанището е предмет, който заслужава разследване, както и нападението или обирът, още повече, когато жертвата е богат чужденец. Никой не искаше да се задават прекалено много въпроси по кейовете и нечия хладна глава бе разпоредила да бъде оставен така, както е, а това означаваше, че някому е било платено да изпълни по-друга задача, възложена от горе. Иначе нещо щеше да е откраднато — часовник, някоя друга хилядарка — защото това все пак е пристанище.

А в случая един прекалено любопитен и богат чужденец се побъркал, нападнал една руса курва на брега, а притеклите се хора я защитили. Не се налагаше разследване, тъй като собствеността на този ricco americano maledetto 44 44 Проклет богат американец (ит.). — Бел.прев. бе останала непокътната, макар че същото не може да се каже и за разума му.

Комбинация. Професионално изпълнен капан, така че организаторите му да останат чисти от момента, в който капанът щракне. Цялата нощ, цялата сутрин е била капан! Той се извъртя наляво; океанът на югоизток се виждаше като огнена черта на хоризонта. Зората беше дошла и „Кристовао“ се беше превърнал в още един от дузината дребни силуети на повърхността на водата: неясна фигурка, смътно различима по примигващите светлинки — сигнали за другите силуети.