Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Махай се оттук — каза той. — Никога не съм те виждал.

— Закълнете се, синьор! — извика мъжът, като се надигаше с мъка на крака.

— Заклевам се. Сега изчезвай.

В края на улицата неочаквано се разнесоха викове; двама души идваха откъм светлото.

— Americano! Americano ! — беше собственикът на „Тритон“, който се беше върнал с помощ. И когато португалецът се опита да избяга, те го хванаха.

— Пуснете го да си върви! — извика Майкъл. — Всичко е наред. Нека си върви.

Минута по-късно Майкъл обясняваше на новия си приятел:

— Не е „Тереза“. Трябва да е „Кристовао“.

— Ето това ми се губеше! — възкликна италианецът. — Големият капитан, големият мореплавател. Всичко е било ясно, но кой да го види. Алиандро. Жоао Алиандро! Най-добрият капитан на Средиземноморието. Може да прекара кораба си покрай най-опасната брегова ивица, може да разтовари каргото, където пожелае, там, където скали и плитчини не позволяват на любопитните наблюдатели да видят каквото и да е. Намерихте своето момиче, синьор!

Беше се свил в сенките около неподвижния кран и спокойно наблюдаваше откритото пространство. Каргото беше натоварено, бригадите на докерите се разпръснаха, ругаейки по пътя си, докато се насочваха през булеварда към тесните улички с безброй заведения. С изключение на групата от четирима, които трябваше да освободят въжетата на отплаващия кораб, кеят бе опустял, а дори и тези четирима не се виждаха добре, застанали неподвижно по двама на въже, в близост до носа и кърмата на кораба.

На стотина ярда зад него беше порталът; сервилният пазач се бе прибрал в стъклената караулка, а фигурата му се мяркаше от време на време в ранната мъгла. На около осемдесетина фута диагонално вляво пред крана се намираше мостчето с въжени перила, което водеше към бака на „Кристовао“. Това беше последната физическа връзка с кораба, която щеше да бъде изтеглена на борда, преди да бъдат свалени гигантските корабни въжета, освобождавайки го да отплава.

Вдясно, на не повече от шейсет фута от крана, беше вратата за канцеларията на склада; тя беше заключена и всички светлини вътре бяха изгасени. Зад тази врата се намираше Джена Карас — беглец от предателствата на свои и чужди — негова любима, предала тази любов по причини, които само тя можеше да му обясни. Само след секунди вратата ще се отвори и тя ще измине разстоянието, разделящо я от мостчето, и ще се отправи нагоре по изтърканите му дъски към палубата. Едва когато се озове на борда, тя ще е свободна; дебелите въжета ще бъдат хвърлени на кея, една свирка щеше да изсвири, мостчето ще бъде изтеглено и прибрано. Но дотогава тя няма да е свободна — щеше да е контрабандна стока в транзитна фаза, пресичаща една територия, където никой не би посмял да я защити. Вътре, в офиса на склада, тя може да бъде защитена — евентуалният неканен посетител би могъл да бъде застрелян дори само за опит за взлом. Но не и на открито — ония не биха рискували да ги заловят за контрабанда на хора с кораб. Присъдите са тежки и няколкото хиляди лири не си струваха риска.

Малко над сто и четиридесет фута беше разстоянието, което тя трябваше да прекоси, за да изчезне. Отново. Този път не в смъртта, а потъвайки в една загадка.

Майкъл погледна часовника си; беше четири петдесет и две и стрелката на секундарника завършваше още една обиколка — седем минути преди „Кристовао“ да надуе сирената, последвана от по-остри свирки, предупреждаващи останалите кораби, че му предстои да напусне убежището си. В този момент морските закони щяха да влязат в сила. Високо горе на палубата, на бака и в средата няколко души сновяха безцелно и огънчетата на цигарите им хаотично се движеха. С изключение на двете групи, които щяха да изтеглят въжетата, и групата, която имаше за задача да прибере мостчето, останалите нямаше какво друго да правят, освен да пушат, да пият кафе и да се надяват, че главите им ще се прояснят. През масивния черен корпус се чуваше приглушеното боботене на двигателите; едва доловимото тракане на колелата на предавката подсказваше, че наближава моментът, когато ще бъде отдадена команда да се завъртят гигантските винтове. Мазни, тъмни води се плискаха в кърмата.

Вратата на склада се отвори и Хейвлок трепна, когато една руса жена пристъпи от тъмнината в полумрака на мъгла и сенки. Оживелият труп от Коста Брава тръгна по пътя, който трябваше да я изведе на борда на „Кристовао“, а оттам на Неизвестен бряг в една неизвестна страна. Бягство. От него. Защо?