Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Заведението на пет преки оттук му навя спомени от живота, който мислеше, че е оставил зад гърба си; той бе посещавал много подобни места в другия си живот. Ако „Тритон“ се грижеше за боклука на човечеството, „Пингвин“ приемаше утайката, считайки я за отбрана клиентела. Димната завеса беше още по-плътна, крясъците още по-оглушителни; мъжете не стояха заплашително изправени, те се хвърляха към нищо и към всичко, концентрирани само върху насилието в мислите си. Хората тук намираха забавление в това, изненадващо да извадят на показ слабостта или привидната слабост — което считаха за липса на мъжественост — на другия и тогава нападаха.

Те не притежаваха нищо друго. Предизвикваха само сенките на собствените си дълбоко заровени страхове.

Собственикът на „Тритон“ бе приветстван от колегата веднага щом двамата с Хейвлок прекрачиха прага. Този собственик прилягаше на заведението си с малкото останали му зъби и косматите масивни ръце. Не беше толкова едър, колкото новия приятел на Майкъл, но излъчваше някаква заплаха като разярен глиган, готов всеки момент да нападне разярено.

Двамата си размениха бързи формални поздрави, в които обаче личеше уважение и без много обяснения набързо се разбраха.

— Американецът търси една жена. Това е недоразумение и не е наша работа — каза собственикът на „Тритон“. — Тъй като може да пътува с „Елба“, някой от моряците може да я е видял. Той е готов да плати.

— По-добре да побърза — отговори навъсеният глиган. — Някои от тях тръгнаха преди час и вече сигурно пикаят в зелено. Вторият помощник трябва да се появи всеки миг и да прибере и останалите.

— Колко са тук?

— Осем, десет, кой ги знае? Аз броя парите, не лицата.

— Накарай един от помощниците ти да се поразходи, да поразпита предпазливо, да ги открие и да ми каже кои са. Разчисти една маса за спътника ми. Аз ще довеждам всеки при него.

— Даваш заповеди, сякаш „Пингвин“ ти е „Тритон“.

— Защото и ти можеш да разчиташ на същата любезност, дори когато езикът ми стане толкова дебел, колкото е твоят сега. Човек никога не знае. Утре може да ти потрябва помощта ми… Всяко прасе от „Елба“ ще ти донесе по десет хиляди.

— Bene ! — собственикът на „Пингвин“ се отдалечи в посока на бара.

— Не давай на никого от тези мъже възможност да ти отговаря както онези португалци — каза спътникът на Майкъл. — За ония ходът може и да беше добър, но не и тук. Няма време, а и както са пияни, могат да те разберат погрешно. Бутилките тук се чупят много лесно.

— Какво тогава да им кажа? Трябва да ги разделя, за да почувства всеки, че говорим насаме. Не мога да отида при тях, както са в компания. Ако един от тях знае нещо, няма да ми го каже пред останалите.

— Съгласен съм. Затова казвай на всекиго, че вярваш само на него. Другите, както са ти казали, не заслужават доверие. Говориш с тях само за да не го издадеш, защото това, което те интересува, засяга „Елба“. Това е напълно достатъчно.

— Но аз съм чужденец. Кой би ми казал такова нещо?

— Един човек, който си познава стоката. И който те е информирал срещу заплащане — собственикът на „Пингвин“ — спътникът му се усмихна. — И когато те отново слязат на пристанището, той ще е омърсен. Ще трябва да вика карабинери всяка нощ.

Поотделно, отегчени, в различни фази на напиване, останалите моряци от екипажа на „Елба“ сядаха пред Хейвлок и изслушваха изложението му, което той правеше на все по-добър италиански, след което повтаряше едни и същи въпроси. Всеки път той изучаваше лицето на мъжа, очите му, търсейки реакцията, блясъка на спомена, краткото отместване на погледа, за да се прикрие лъжата. При шестия той помисли, че е открил онова, което търсеше; беше нещо в устните — едно неочаквано опъване, нямащо нищо общо с провисналите от уискито мускули, а също и в замъглените очи, присвити допълнително от нежеланието да слуша. Този човек определено знаеше нещо.

— Ти си я виждал, нали? — попита Майкъл на английски, загубвайки контрола си.

— Ascolta 31 31 Слушай (ит.). — Бел.прев. ! — прекъсна го собственикът на „Тритон“. — In italiano, signore 32 32 На италиански, сеньор (ит.). — Бел.прев. !

— Извинявам се — Хейвлок повтори въпроса си на италиански, който прозвуча повече като обвинение.

Морякът реагира със свиване на рамене, размърда се на стола си и понечи да се надигне. Майкъл бързо се пресегна и впи пръсти в ръката му. Реакцията този път беше грозна: морякът присви влажните си очи, осеяни с червени жилки, и се озъби като разсърдено куче, показвайки през разтворените си устни жълти зъби. В следващата секунда щеше да се нахвърли — пиянски, разбира се, но все пак щеше да го направи.