Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Когато на човешкото его е дадена щастливата възможност да се изяви, незначителността на заемания пост е без значение. Враждебният пазач изведнъж стана самата любезност, отмествайки се встрани, за да пропусне важния чужденец.

— Scusatemi, signore 25 25 Извинете, синьор (ит.). — Бел.прев. ! Не ви разбрах. Ние, които охраняваме тези дупки на корупцията, трябва да си сътрудничим, нали? И честно казано, една дума пред началниците ми… в Рим, разбира се.

— О, разбира се. Не тук.

— Разбира се, не тук. Тези тук са зверове. Влезте, влезте. Сигурно ви е студено.

„Мигел Кристовао“ трябваше да вдигне котва по разписание в 5:00 сутринта. Капитанът на име Алиандро, беше прекарал на мостика последните дванайсет години и като скипер познаваше всеки остров, всеки рибен пасаж в Западното Средиземноморие.

Другите два кораба бяха с италианска регистрация. Пазачите на кейовете бяха отегчено услужливи, но напълно готови да предоставят всякаква информация на чужденеца със странния италиански. Всъщност онова, което той искаше да знае, би могъл да прочете в раздела „Корабна информация — Чивитавекия“ на всеки вестник и тези страници обикновено биваха откъсвани, за да ги налепят по стените на различните заведения по крайбрежието. Това помагаше на екипажите да си припомнят разписанието, след като се напият.

„Остров Елба“ отплаваше в пет и трийсет, а „Санта Тереза“ двайсет минути по-късно, в пет и петдесет.

Хейвлок си тръгна от третия кей. Погледна часовника си: беше четири и осем минути. Толкова малко време!

Джена! Къде си ?

Зад гърба си чу иззвъняване. Беше неочаквано, дразнещо, с отекващи вибрации; един външен звънец, поставен, за да се чува над шума на машините и виковете по кейовете. Обезпокоен, той бързо се обърна. Пазачът беше вече влязъл в остъклената кабинка и говореше по телефона. Потокът от „да“ в речта му показваше, че някой от другата страна даваше заповеди, които трябва ясно да бъдат разбрани.

Телефоните и пазачите в караулки бяха постоянен източник на безпокойство за Майкъл. За момент той се поколеба дали да не избяга. В този момент пазачът окачи слушалката обратно и подаде глава през вратата:

— Ей, ти! Нали искаше да знаеш нещо повече за това прогнило корито? Ето една новина: „Тереза“ остава да чака. Няма да отплава, докато някакви шест забравени от бога камиони не се доберат дотук от Торино, а това значи още осем часа. Синдикатите ще накарат тези мръсници да си платят, мога да ти го гарантирам! А след това ще глобят и екипажа, че се е напил! Всички те са копелета!

Значи „Тереза“ излизаше от състезанието, поне засега. Майкъл можеше да се концентрира върху „Елба“ и „Кристовао“. Ако Джена трябваше да се качи незаконно на борда на „Тереза“, той имаше часове на разположение, но ако ставаше дума за някой от другите два кораба, разполагаше само с минути. Трябваше да ги използва бързо, но мъдро, губейки колкото може по-малко от тях. Нямаше време за тънки ходове и маневри, за това да отбягва преките въпроси и да подбира целите си предпазливо, да се опасява, че може някой да го наблюдава. Имаше време само за пари… ако се намерят хора, които да ги приемат. И за използване на сила… в случай че сребролюбците се спънат в лъжите си, което би означавало, че знаят истината.

Хейвлок бързо се върна към втория портал, зад който се виждаше акостиралата „Елба“, модифицирайки леко историята си за отегчения пазач. Искаше да говори с някои от екипажа на кораба — онези, които може би бяха слезли на брега и очакваха да ги повикат обратно. Дали услужливият служител, чиято ръка с готовност пое няколко хиляди лири при ръкостискането, знае кои заведения предпочитат моряците на „Елба“?

— Те се движат заедно, нали разбирате това, синьор? Когато започне свада, моряците искат да са сред приятели, макар това да са ония, с които се мразят на борда. Опитайте „Пингвин“. Или може би „Кароца ди Маре“. В първото заведение уискито е най-евтино, но от храната можеш да повърнеш. По-добре е в „Кароца“.

Неприветливият първоначално пазач пред портала на „Кристовао“ сега беше повече от услужлив; той просто излъчваше дружелюбие.

— Има кафене на „Виа Маджо“, където се говори, че много неща сменят притежателите си.

— Биха ли отишли мъжете от „Кристовао“ там?

— Някои може би. Португалците не се смесват с останалите. Никой не им се доверява… Не говоря за вас, синьор! Имам предвид само онези боклуци от морето. Навсякъде са все същите. Не вие, синьор, Бог да ме прости!