Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

И въпреки това имаше ребус. Те всички бяха марионетки на конци. Но кой бе издигнал сцената и за кого играеха?

Той тръгна още по-бързо по „Виа Галвани“; пред него се виждаше „Виа дела Мамората“. Намираше се на няколко преки от масивната каменна сграда на гарата и скоро щеше да започне оттам. Най-малкото, имаше замисъл и следващият половин час щеше да покаже колко ползотворен е той.

Мина покрай ярко осветен павилион за вестници, на който таблоидите се съревноваваха с лъскавите списания. Белоснежни зъби и несъразмерни бюстове се бореха за внимание с обезобразени тела и откровени сцени на насилие и размирици. И тогава той зърна известното лице, което гледаше от страниците на международното издание на списание „Тайм“. Ясните очи зад роговите рамки на очилата излъчваха висок интелект, малко студени на пръв поглед, но колкото по-дълго ги гледаше човек, толкова повече се стопляха, погледът им се смекчаваше, може би поради едно разбиране, на което малко хора на земята са способни. И ето го и него самия — високи скули, прав нос, пълни устни, които произнасяха толкова необикновени неща.

„Човек на всички времена, на всички народи“. Това беше надписът под снимката. Без име и титла — от тях нямаше нужда. Светът познаваше американския държавен секретар, неговия аргументиран, но настойчив глас и го разбираше. Това беше един мъж, който се издигаше над граници, езици и национални лудости. Имаше такива, които вярваха — и Майкъл беше един от тях — че или светът ще се вслуша в Ентъни Матиас, или ще поеме за ада в гъбата на експлозията.

Ентъни Матиас. Приятел, наставник, втори баща. И по отношение на Коста Брава той също се беше оказал просто още една кукла. „ Но кой си беше позволил това“?

Хейвлок остави няколко банкноти на сергията, взе списанието и ясно си спомни написаната на ръка бележка, която Антон бе настоял стратезите от Вашингтон да сложат в досието с класификация четири нули, пратено по въздух в Мадрид. От няколкото кратки разговора в Джорджтаун Матиас бе усетил дълбоката привързаност на Майкъл към прикрепената през последните осем месеца към него жена. Може би най-накрая Майкъл бе вече готов да помисли за оставка и да потърси омиротворението, което му е липсвало през всичките тези години. Държавникът се беше пошегувал меко със ситуацията, в която един чех сънародник, прехвърлил четиридесетте и занимаващ се с това, с което Майкъл се занимаваше, беше съсредоточил живота си върху една жена, пращайки по дяволите и славянската традиция, и съвременните ценности.

Но нямаше и следа от лекия тон в бележката до Майкъл:

Скъпи ми сине,

Приложеното в тази поща ми причинява същата болка, както и на тебе. Ти, който си изстрадал толкова много в началото, след като си се посветил толкова самоотвержено и всеотдайно на новата си родина през следващите години, отново трябва да понесеш болка. Разпоредих и получих пълна верификация на уликите. Ако искаш да се оттеглиш от сцената, имаш правото, разбира се, да го направиш. Не се чувствай обвързан заради препоръките ми в миналото. Една нация не може да иска всичко, а ти си дал толкова много с чест. Днес може би гневът, за който сме говорили по-рано, яростта, която те тласна в този ужасен живот, са се уталожили и това ще ти помогне да се върнеш към другия свят, който има нужда от твоята глава. Моля се да е така.

Хейвлок се насили да не мисли за бележката, която само усложняваше неразбираемите факти. Верификация: позитивна. Той отвори списанието на статията за Матиас. Тя не съдържаше нищо ново и само преповтаряше последните му успехи в областта на преговорите по разоръжаването. Материалът завършваше с коментара, че държавният секретар в момента е в заслужена ваканция на неизвестно място. Майкъл се усмихна: той знаеше това място. Едно бунгало в долината Шенандоа. Много е възможно още преди да е изтекла нощта той да използва дузина телефонни кодове, за да се свърже с това бунгало. Но не преди да разбере какво се бе случило. Защото Антон Матиас също беше лично засегнат от тази история.

Тълпата под гигантския купол на Остия бе оредяла; последните влакове, тръгващи от Рим, или бяха тръгнали, или предстоеше да потеглят. Хейвлок освободи куфара си от касетата и се огледа, търсейки надписа, който трябваше да бъде някъде тук. Всичко това можеше и да е загуба на време, но той не мислеше, че е така; това поне беше мястото, откъдето да започне. Беше казал на военния аташе в кафето на „Виа Панкрацио“: „Тя говореше с един кондуктор секунди преди да слезе от влака. Сигурен съм, че мога да го открия.“ Майкъл съобрази, че някой, който се крие, няма да започне разговор с един кондуктор просто от общителност; твърде много са грижите на един такъв човек в подобен момент. Освен това във всеки град има много места, където човек може да се скрие, където плащането в наличност ще накара всеки да държи устата си затворена, а регистрите на хотелите рядко отразяват истинската самоличност. Джена Карас може би знаеше имената на кварталите, дори на улиците, но тя не познаваше самия Рим. Един стачкуващ град може да подтикне човек, който се крие, да зададе въпрос, да попита за посоката някого, който знае отговора.