Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Двайсет и един, двайсет и седем — прочете военният. — Осем минути преди потеглянето на влака.

— Всичко може лесно да се провери. Сега ме погледни в очите и ми кажи, че лъжа. И докато премисляш, ми обясни как е възможно целият този театър да се подготви за толкова време и да се съчетае с факта, че тя дойде с пристигащия влак.

— Не мога! Ако тя…

— Тя говореше с един кондуктор секунди преди да слезе от влака. Сигурен съм, че мога да го открия.

Бейлър отново замълча, гледайки втренчено Хейвлок. След малко проговори:

— Не се безпокой. Ще изпратя предупреждението. — Поспря за малко и допълни: — Заедно с мнението ми в подкрепа. Каквото и да си видял, не лъжеш. Къде мога да те намеря?

— Съжалявам. Аз ще те потърся.

— Те ще искат да разговарят с тебе. Вероятно по спешност.

— Ще поддържам контакт с тебе.

— Защо са тези глупости?

— Имат връзка с нещо, което Ростов ми каза в Атина.

— Ростов ? Пьотър Ростов? — очите на подполковника се разшириха. — Трудно може да се стигне по-високо от него на „Дзержински“.

— Има и по-високо.

— Той е напълно достатъчен. И какво ти каза той?

— Че обонянието ни не успява да се приспособи. Вместо това развивала се някаква своеобразна чувствителност… към вариантите в миризмата на прогнило. Като при животните.

— Очаквах нещо не толкова абстрактно — каза Бейлър, раздразнен.

— Наистина ли? В моето положение ми се струва адски конкретно. Клопката в Коста Брава беше разработена във Вашингтон, а разобличаващите факти бяха събрани от аналитици на най-вътрешния кръг в един от онези стерилно бели офиси на последния етаж в Държавния департамент.

— Но доколкото знам, контролът е бил поверен на тебе — прекъсна го Бейлър.

— Последната фаза. По мое настояване.

— Тогава ти…

— Аз действах на базата на това, което ми беше предоставено. И сега искам да знам защо ми е било дадено. Защо видях това, което видях тази вечер?

— Ако си го видял…

— Тя е жива. Искам да знам защо! Как!

— Аз все пак не разбирам.

— Коста Брава е била предназначена за мене. Някой е искал да ме извади от системата. Не мъртъв, просто вън. Удобно отстранен от онези изкушения, на които са подложени хора като мене.

— Сметки за уреждане? — попита подполковникът. — Синдромът Ейджи 21 21 Филип Ейджи — бивш агент на ЦРУ, действал основно в Латинска Америка, считан за предател от бившите си колеги (макар и необвинен в шпионаж). — Бел.прев. ? Комплексът Снеп? Не знаех, че и ти си заразен.

— О, аз също имах своите шокове, своите въпроси. Някой е искал тези въпроси да бъдат погребани и тя се е включила на тази фаза. Защо?

— Две предположения, с които не съм склонен да се съгласявам, са факти. И ако ти си възнамерявал да разкриеш някои от шоковете не в посока на националния интерес, мисля — говоря крайно хипотетично, разбира се — че има други начини… те да бъдат погребани.

— Моето елиминиране?

— Не съм казвал, че можем да те убием. Не живеем чак в такава страна. — Подполковникът млъкна, но след малко продължи: — От друга страна, защо не?

— По същата причина, поради която други хора не са се сблъсквали с фатални инциденти, които платени патолози са готови да квалифицират както пожелаят. Самозащитата е нещо вътрешно присъщо в нашата работа, брат ми. Това е един друг синдром, казва се Нюрнберг. Онези шокове, вместо да бъдат погребани, могат и да изплуват. Сещаш се, запечатани пликове, оставени в разпореждане на анонимни адвокати, за да бъдат отворени при съмнителни обстоятелства и така нататък.

— Боже, това го казваш ти? Стигнал си толкова далече?

— Странно е, но никога не съм стигал дотам. Не сериозно. Просто се ядосах. Останалото са предположения.

— Що за свят е този, в който живеете вие, хора?

— В същия като вас… само че по-отдавна и по-надълбоко. И това е причината, поради която няма да ти кажа къде можеш да ме намериш. Носът ми долавя неприятна миризма от Потомак — Хейвлок се наклони напред и гласът му отново шепнешком просъска: — Познавам това момиче. Постъпила е по този начин, защото нещо й е било направено, някой я е заплашвал с нещо. Нещо непристойно. Искам да знам какво е то и защо.

— Допускайки… — започна Бейлър бавно — допускайки, че си прав — какво те кара да мислиш, че те ще ти кажат?

— Всичко се разви толкова неочаквано — започна Майкъл, облягайки се вдървено, докато гласът му се носеше като в болезнен сън. — Беше вторник и ние бяхме в Барселона. Беше минала цяла седмица и нещо се готвеше в сектора, толкова ни каза Вашингтон. Тогава от Мадрид дойде новина: секретна поща, класифицирана с четири нули, бе изпратена по въздух с нарочен куриер. Съдържанието й можеше да се отвори само в посолството и бе предназначено само за прочитане. От мене. Тъй като в Мадрид няма секция на „Консулски операции“ 22 22 Consular Operation — разузнавателна служба към Държавния департамент. — Бел.прев. , никой не притежаваше допуск да предаде информацията и аз излетях в сряда сутринта за там, подписах се за проклетия стоманен контейнер и го отворих в стая, охранявана от трима морски пехотинци. Всичко беше вътре, всичко, което тя бе извършила, цялата информация, която беше предала — информация, която можеше да получи само чрез мене. И клопката беше вътре: разрешение да поема контрол над операцията, ако имам желание. Аз имах такова желание. Те са знаели, че това е единственият начин да бъда убеден. В петъка бях обратно в Барселона и до неделя всичко беше приключило… и аз бях убеден. Пет дни само и стените рухнаха върху мене. Без тромпети — само светлина на фенерчета, писъци и грозни звуци на фона на прибоя. Пет дни… толкова неочаквано, толкова бързо — едно кресчендо. Но това бе единственият начин, по който можех да постъпя.