Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

На стената една стрелка сочеше към администрацията.

Трийсет и пет минути по-късно, след като успя да убеди нощния диспечер, че е от общ финансов интерес да се намери кондукторът, той имаше адреса на мъжа, отговарящ за трети, четвърти и пети вагон на влака, пристигнал в осем и половина тази вечер. И понеже жп мрежата беше държавна собственост, на кадровия картон беше прикрепена снимка на човека. Беше същият, когото бе видял да говори с Джена Карас. В списъка на уменията му влизаше владеене на английски.

Той се изкачи по изтърканите каменни стъпала на жилищния блок до петия етаж, откри името „Масколо“ на вратата и почука. Червеноликият кондуктор бе обут в свободни панталони, крепящи се на тиранти, и долна фланелка. В дъха му се долавяше мирисът на евтино вино, а погледът му беше разфокусиран. Хейвлок извади банкнота от 10 000 лири от джоба си.

— Но кой може да запомни един пасажер между хиляди? — запротестира мъжът, седнал срещу Майкъл край масата в кухнята.

— Сигурен съм, че ти можеш — каза Хейвлок, показвайки нова банкнота. — Помисли. Тя сигурно е била една от последните, с които си говорил във влака. Стройна, средно висока, с широкопола шапка, а ти стоеше в коридора на вагона.

— Si Naturalmente! Una bella ragazza! 23 23 Да! Естествено! Хубаво момиче! (ит.). — Бел.прев. Спомням си! — възкликна кондукторът, взе парите, отпи от виното, оригна се и продължи: — Тя ме попита дали знам как да направи връзка за Чивитавекия.

— Чивитавекия? Това е град на север от тук, нали?

— Да. Пристанище.

— И ти каза ли й?

— Много малко влакове има между Рим и Чивитавекия, сеньор, и то не в този час на деня. Това място е, в най-добрия случай, спирка за товарни влакове, а не за пътнически.

— Какво й каза?

— Просто това. Тя ми се стори добре облечена и й предложих да наеме такси за твърда цена. Ако успее да намери. Рим е истинска лудница!

Хейвлок кимна с благодарност, остави още една банкнота на масата и се упъти към вратата. Погледна часовника си: беше един и двайсет след полунощ. Чивитавекия! Някакво пристанище. Корабите, които отплават в деня, обикновено тръгват рано сутрин. Призори.

Имаше около три часа, за да стигне до Чивитавекия, да стигне до пристанището, да намери кея, да открие един кораб… и нерегистриран пасажер.

Той изтича навън от мраморното фоайе на хотела, разположен на „Бернини Съркъл“ и слепешком се втурна по криволичещите улици, докато не стигна „Виа Венето“. Служителят на рецепцията в хотела, при цялото си желание, не бе в състояние да му помогне; стимулиран от дебелите пачки лири, той безуспешно чукаше по вилката на телефона, крещейки различни номера на заспалата операторка. Връзките му обаче бяха недостатъчни и той така и не можа да му помогне да наеме кола.

Хейвлок спря да си поеме дъх, като оглеждаше светлините по „Венето“. Часът бе доста късен, за да са запалени всичките, но няколко кафета и хотел „Екселсиор“ бяха осветени. Някой трябваше да му помогне, той трябваше да стигне до Чивитавекия! Трябваше да я намери! Не можеше да я загуби отново, още веднъж! Трябваше да я настигне, да я прегърне, да й каже за ужасните неща, които им бяха сторили, да й разказва отново и отново, докато тя не види истината в очите му, не чуе тази истина в гласа му, не почувства дълбоката му любов към нея и не разбере онази непоносима вина, която никога нямаше да го напусне… защото той беше убил тази любов.

Отново се затича и първо нахлу в „Екселсио“, където се оказа, че никакви пари не могат да заинтересуват арогантния нощен дежурен.

— Вие трябва да ми помогнете!

— Но, синьор, вие дори не сте гост на хотела — каза мъжът и погледна крадешком вляво.

Майкъл също бавно изви глава. В другия край на фоайето двама полицаи наблюдаваха сцената. Те размениха няколко думи; очевидно онова, което се развиваше по нощните часове в „Екселсиор“, бе обект на официален интерес. Пласьори на капсули и хапчета, бял прах и спринцовки работеха на световноизвестния булевард. Единият от полицаите пристъпи към тях. Хейвлок се обърна, бързо излезе от хотела и отново се затича по обезлюдената улица към следващите светлини.

Измореният метр д’отел на „Кафе дьо Пари“ му каза, че е откачил. Та кой би дал кола под наем на чужденец в този час? Един американец, мениджър на треторазредна версия на бар от Трето авеню, го посъветва да си изгризе ноктите.

И отново криволичещи улици, отново пот по челото, стичаща се по лицето. Хаслер… „Вила Медичи“! Спомни си, че използва името на елегантния хотел в магазина за куфари край Остия…