Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Не ми отговори на въпроса — намеси се тихо Бейлър. — Ако си прав, какво те кара да мислиш, че ще ти кажат?

Хейвлок се вгледа втренчено във военния.

— Защото ги е страх. Ключовата дума е „защо“. Въпросите, шоковете, кой е зад всичко това?

— За какво говориш?

— До решението да бъда отстранен не се е стигнало постепенно, подполковник. Някой е дал начален тласък на нещата. Не е в стила им да изхвърлят един човек от системата по начина, по който беше сторено с мене, заради натрупани различия. Талантът е скъпо нещо; доказаният талант на оперативен работник е много трудно да бъде заместен. Обикновено се намират компромисни варианти, предлагат се обяснения, стига се до споразумение. Всичко това се опитва, преди да се даде възможност на таланта да се оттегли. Но никой не го опита с мене.

— Не можеш ли малко по-конкретно? — запита офицерът, отново леко раздразнен.

— Бих искал да мога. Става дума за нещо, което знам или те мислят, че знам. Нещо, което мога да оставя някъде написано. И това е бомба със закъснител.

— А така ли е? — попита Бейлър студено, професионално. — Разполагаш ли с подобна информация?

— Ще разбера това — отвърна Хейвлок, рязко бутна стола си назад и се приготви да тръгва. — Ти им кажи това. И нея ще намеря, кажи им това също. Няма да е лесно, защото тя вече не е с тях. Тя се е махнала, скрила се е. Видях го в очите й. Но аз ще я намеря.

— Може би… — каза колебливо Бейлър — може би, ако всичко, което казваш, бъде доказано, те ще проявят желание да помогнат.

— Най-добре за тях ще е да го направят — отговори Майкъл, стана и погледна към своята свръзка. — Ще ми е необходима всичката помощ, която мога да си осигуря. А междувременно искам цялата тази загадка да ми се обясни — до последната подробност. Защото, ако това не стане, ще започна да изваждам на бял свят разни кирливи ризи. Кога и от къде ще прибягна към това, никой от вас няма да узнае, но думите ми ще се чуват ясно и високо. И някъде сред тях може да се окаже и онази бомба.

— Не прави глупости!

— Не ме разбирай погрешно, аз не го искам. Но онова, което се случи с нея, с мене… с нас… просто не е справедливо, подполковник. И затова отново съм в играта. Този път соло. Ще държим контакт.

Хейвлок се обърна и бързо излезе от кафето на „Виа Панкрацио“.

По пътя към гарата той стигна до „Виа Галвани“, където беше оставил новия си куфар в автоматична касета. Неочаквано осъзна иронията на ситуацията. Именно един куфар в автоматична касета на едно летище в Барселона бе осъдил Джена Карас. Един разкаял се член на „Баадер-Майнхоф“ — срещу обещанието, без да се вдига шум, да бъде отменена задочната му смъртна присъда — ги беше отвел при куфара. Немският терорист беше разказал в Мадрид, че фройлайн Карас съхранява секретни, редовно актуализирани оперативни бележки така, че да са й под ръка. Това беше практика на ВКР, продиктувана от странните взаимоотношения, които този посветил се на насилието таен клон на съветското разузнаване имаше с останалата част на КГБ. Определени оперативни работници, участващи в дългосрочни, дълбоко засекретени операции, имаха достъп до собствените си архиви в случай че началниците им в Москва по някаква причина бъдат недостъпни. Мерките за самозащита понякога приемат странни форми, така че никой не се усъмни във факта.

Никой. Нито той самият.

Някой осъществява контакт с нея и й дава ключ, като съобщава и местонахождението. Стая някъде или касета, дори банка. Материалът се намира вътре, включително новите задачи в процес на разработване .

Някакъв мъж я беше спрял един следобед два дена преди Майкъл да отпътува за Мадрид. В едно кафе на „Пасео Исабел“. Пияница. Той се бе ръкувал с нея, а после й бе целунал ръка. Четири дни по-късно Майкъл намери ключ в портмонето на Джена. Два дни по-късно, в неделя, тя беше мъртва.

Имаше ключ, но от какво? Той беше видял верифицирани в Ленгли фотокопия на всеки предмет, намерен в онзи куфар. Но чий беше куфарът? Ако не беше неин, то какво търсеха отпечатъците, които беше установено, че са нейни, в куфара? И ако отпечатъците бяха нейни, то как се е съгласила тя на това?

Какво й бяха сторили? Какво бяха направили на русата жена в Коста Брава, която крещеше на чешки и чийто гръб, шия и глава бяха пронизани от куршуми? Как можеха да дърпат така конците на хората и да ги взривяват с лекотата, с която взривяват манекени във филмите на ужаса? Жената беше убита, в живота си той беше виждал достатъчно смърт, за да сгреши. Това не беше ребус, както елегантният Граве би могъл да се изрази.