Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

При споменаването на най-претенциозния хотел в Рим управителят изведнъж се преизпълни със съчувствие, дори братско разбиране.

— Animali! 17 17 Животни (ит.). — Бел.прев. — възкликна той с жест, с който призоваваше своя бог.

— Какво кошмарно изживяване, сеньор! Почакайте, нека ви помогна…

— Ще имам нужда от нещо за багажа. Меко, от много добра кожа, ако имате такова.

— Naturalmente 18 18 Естествено (ит.). — Бел.прев. !

— Разбирам, че искам много, но бих ли могъл да се измия някъде? Не мога да си представя да се срещна с графинята в такъв вид.

— Оттук, сеньор! Хиляди извинения! Говоря от името на цял Рим! Ето, минете оттук…

Докато се миеше и преобличаше в малката стаичка в задната част на магазина, Майкъл започна да съсредоточава мислите си — така както нахлуваха в главата му — за кратките му посещения с Джена Карас в Рим. Те бяха две. При първото бяха минали през града за една-единствена нощ, но второто беше по-дълго и съвсем официално — три или четири дни, ако си спомняше правилно. Трябваше да получат заповед от Вашингтон, след като бяха преминали като югославска съпружеска двойка през балканските страни, за да съберат информация за неочакваните мерки по укрепване на граничната охрана. Имаше един мъж, офицер от военното разузнаване, който трудно можеше да бъде забравен; той беше каналът за връзка на Хейвлок с Държавния департамент. Това, което правеше човека незабравим, беше и неговото прикритие: това бе единственият чернокож първи аташе в посолството.

Първата им среща не бе лишена от известна доза хумор. Майкъл и Джена трябваше да се срещнат с аташето в един усамотен ресторант, западно от Палатин. Чакаха в бара за правостоящи, предпочитайки свръзката да избере масата, и просто не забелязаха черния военен, който си поръча мартини вдясно от тях. След малко мъжът се усмихна и каза:

— Аз съм просто един Растус в catasta di legna 19 19 Куп дърва (ит.). — Бел.прев. , господарю Хейвлок. Мислите ли, че можем вече да седнем?

Името му беше Лорънс Браун. Подполковник Лорънс Б. Браун; средният инициал беше за истинското му име — Бейлър.

— И нека Бог ми е на помощ — каза им подполковникът по време на питиетата след обеда — приятелчетата от G-2 20 20 Разузнавателната служба на сухопътните войски към американската армия. — Бел.прев. сметнаха, че използването на „Браун“ за прикритие носи повече „конкретни асоциации“, както те обичат да се изразяват. Можете ли да си представите, това имало отношение към „пси-възприемането“? По дяволите, мисля, че все пак е по-добре от аташе на име „Черньо“.

Бейлър беше човек, с когото би могъл да поговори… ако Бейлър се съгласи да разговаря с него. Но къде? Това не можеше да стане в близост до посолството; американското правителство трябваше да обясни няколко ужасни неща на един пенсионирал се негов агент.

Свързването с централата на посолството отне няколко минути на телефона на управителя, който междувременно се опитваше да подреди вещите на Майкъл в безбожно скъпия му нов куфар. Сеньор аташе Браун в момента е на прием на първия етаж.

— Предайте му, че е спешно — настоя Майкъл. — Името ми е… Бейлър.

Лорънс Бейлър беше толкова неприветлив, че едва не отказа среща на Хейвлок. Всичко, което един пенсиониран разузнавач има да каже, най-добре е да бъде казано в посолството. По ред причини.

— Да предположим, ще кажа, че току-що съм се върнал в играта. Може и да не получавам заплатата си от тебе или от който и да е друг, но практически съм отново налице. И те съветвам да не се издънваш, подполковник.

— Има едно кафе на „Виа Панкрацио“, нарича се „Ла Руота дел Павоне“. Знаеш ли го?

— Ще го намеря.

— Четиридесет и пет минути.

— Ще чакам там.

Хейвлок наблюдаваше от една масичка в най-тъмния ъгъл на кафенето как военният си поръчва кана с вино на бара и тръгва през полумрака в залата. Махагоново тъмното лице на Бейлър беше изопнато и строго; той явно не се чувстваше комфортно и когато приближи масата, не предложи ръка. Седна срещу Майкъл, изпусна въздуха от гърдите си бавно и се опита мрачно да се усмихне.

— Радвам се да те видя — каза той не твърде убедително.

— Благодаря.

— Но ако нямаш нещо за казване, което бихме желали да чуем, ме поставяш в доста неудобно положение, приятелю. Надявам се, осъзнаваш това.

— Имам нещо, което ще ти пръсне главата — каза Хейвлок с глас, който несъзнателно се беше снишил до шепот. Усети, че отново започва да трепери, и хвана китката на едната си ръка, за да се овладее. — Моята поне не издържа.