Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Беше втората му нощ и Майкъл беше излязъл от своя пансион на „Виа Дуе Мачели“ преди два часа, изминавайки пеша близо една миля до „Виа Фламина Векия“ с надеждата да намери отворен някой от любимите си ресторанти. Напразни надежди и на всичко отгоре търпението му не бе възнаградено от идването на едно такси, с което да се прибере при Испанските стъпала.

Стигнал вече до северния край на „Виа Венето“, той се насочи към една странична уличка, по която да избегне тълпите, събрани в един безвкусен карнавал, както го беше видял на някаква реклама в осветен прозорец на туристическо бюро, превъзнасящ славата на Венеция.

А защо не? Защо, по дяволите, не? Онази лишена от всякакви планове пасивност, с която досега бе пътувал, предполагаше и неочаквана смяна на плановете. Той погледна часовника си: беше едва осем и половина — може би твърде късно, за да отиде до летището и да опита шанса за самолетна резервация, но ако помнеше добре — а той помнеше — влаковете тръгваха от Рим до полунощ. Защо не с влак? Ленивото, обиколно пътуване от Бриндизи с влак, при което беше минал през провинция, непроменена сигурно от столетия, се беше оказало изненадващо красиво. Можеше да си събере багажа набързо и за двайсетина минути да стигне пеша до гарата. Парите, които беше готов да даде, със сигурност щяха да му намерят място, а в противен случай винаги можеше да се върне на „Виа Дуе Мачели“. Беше предплатил за една седмица престой.

Четиридесет и пет минути по-късно Хейвлок мина през огромния портал на масивната гара Остия, построена от Мусолини по време на мирните дни на тромпети, барабани, тропот на маршируващи ботуши и влакове, които се движеха по разписание.

Италианският не беше най-добрият език на Майкъл, но да чете той можеше достатъчно добре: Biglietti per Venezia. Prima classa . 13 13 Билети за Венеция. Първа класа, (ит.). — Бел.прев. Опашката беше къса и късметът му не го изостави. Прочутият влак стрела тръгваше след осем минути и ако сеньорът желае да плати добавката за луксозно пътуване, би могъл да бъде великолепно настанен в самостоятелно купе. Той го желаеше и продавачът, оформяйки украсения му билет, му каза, че влакът стрела тръгва от трийсет и шести коловоз на няколко футболни игрища разстояние от касата.

— Fate presto, signore! Non perdete tempo! Fate in fretta 14 14 Побързайте, сеньор. Не губете време! Побързайте! (ит.). — Бел.прев. !

Майкъл се вля в потока бързащи хора, пробивайки си път към двойния коловоз номер 36. Както обикновено — в съзнанието му изплуваха спомени от миналото — пространството под гигантския купол беше претъпкано. Скърцащи спирачки се смесваха с воя на форсирани двигатели в странен контрапункт; отделни провиквания допринасяха за оглушителния рев, защото носачите очевидно също стачкуваха. Бяха му нужни почти пет трескави минути, за да си пробие път под огромната каменна арка и да излезе на двойния перон. Там, ако това изобщо беше възможно, хаосът бе още по-голям, отколкото на самата гара. Един претъпкан влак беше пристигнал от север в момента, когато влакът стрела трябваше да потегли. Багажни колички се забиваха в тълпата от пристигащи и отпътуващи пътници. Това бе сцена от долния кръг на Данте, един оглушителен пандемониум.

Изведнъж погледът му се спря сред тълпата на тила на женска глава от другата страна на перона. Периферията на мека шапка хвърляше сянка върху лицето. Тя слизаше от пристигащия влак и се беше обърнала, за да заговори кондуктора. Това го имаше в съзнанието му отпреди: същият цвят на косата, същата прическа, същата извивка на шията. Шалче, шапка или шлифер като онези, които тя носеше. Това се бе случвало и преди. Твърде често.

В този момент жената се обърна; болка прониза очите и слепоочията на Хейвлок и се спусна надолу като остри ножове, забиващи се в гърдите му. Лицето от другата страна на перона, появяващо се за миг и пак скривано от тълпата, не беше илюзия. Това беше тя.

Погледите им се срещнаха. Очите й се разшириха в нескриван страх, лицето й замръзна. След миг тя рязко извърна глава и се сля с тълпата пред нея.

Майкъл насила притвори очи, после ги отвори, опитвайки да се отърси от болката, шока и неочакваното треперене, което просто го парализираше. Той пусна на земята куфара си; готов да тича, да се втурне след оживелия труп от Коста Брава. Тя беше жива ! Жената, която беше обичал, привидението, което беше предало любовта му и бе умряло заради това, беше живо !

Като подивяло животно той разблъска тълпата пред себе си, крещеше името й, заповядваше й да спре, караше тълпата да препречи пътя й. Хвърли се през рампата под масивната каменна арка, без да обръща внимание на крещящите, вбесени пътници, които блъскаше и оставяше зад гърба си, без да обръща внимание на ударите, които му нанасяха, без да усеща ръцете, които разкъсваха дрехите му.