Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Може и да не си, но както каза, си животно! — той освободи руснака и го тласна навътре в стаята. — Връщай се в Москва и им кажи, че клопката е много очевидна, а миризмата прекалено гадна. Не се хващам, приятель ! Махай се оттук!

— Няма клопка — възрази Ростов, като възстанови равновесието си и се хвана за гърлото. — Приложи собствения си аргумент: какво наистина би могъл да ни кажеш, което би си струвало рисковете или може би ответните мерки? Както и двоумението. Ти си вън. Дори и да не си програмиран, можещ да ни заведеш на хиляди клопки — тази теория ни мина през главите впрочем. Можеш да говориш свободно и ние да предприемем съответните действия, но онова, което би ни казал, вече няма оперативна стойност. Чрез тебе ние ще тръгнем по следите на стратегии — не обикновени кодове или шифри, а дългосрочни планове и разработки, — които Вашингтон е преустановил, без да те информира. По време на цялата тази акция ще разкрием собствените си кадри. Говориш ми за логика. Последвай собствените си думи.

Хейвлок гледаше разярено съветския офицер; дишаше шумно, а гневът и усещането за безпомощност усилваха емоционалното напрежение. Дори сянката на възможност да е станала грешка при Коста Брава бе повече, отколкото беше готов да приеме. Но грешка не можеше да има . Едно лице, напуснало „Баадер-Майнхоф“ беше поставило началото на веригата от събития, довела до разкритията. Уликите бяха препратени в Мадрид и той дълго ги беше осмислял, преглеждайки и най-дребния детайл, за да ги отхвърли. Дори Ентъни Матиас… Антон Матиас — приятел, наставник, втори баща — беше поискал детайлна верификация. И тя беше получена с позитивен отговор.

— Не! Доказателството беше там! Тя самата беше там! Аз лично видях! Пожелах сам да видя с очите си и те се съгласиха!

— Те? Кои са „те“?

— Знаеш толкова добре, колкото и аз. Хората като тебе. Ядрото, стратезите! Не си търсил достатъчно подробно. Грешиш!

Руснакът бавно въртеше глава и си масажираше гърлото с лявата ръка. След малко изрече:

— Не мога да отрека, че подобна възможност съществува — както казах, ВКР са маниакално потайни, особено в Москва — но такава вероятност е нищожна… Бяхме изумени. Една необикновено продуктивна законспирирана агентка е вкарана в клопката на терористите от собствените й хора, които след това прехвърлят вината на КГБ, твърдейки, че тя била една от нас. Резултатът от тази операция е неутрализирането на постоянния спътник на жената, любовника й, дълбоко законспириран и крайно талантлив оперативен работник, владеещ много езици. Обзет от разочарование и отвращение, той сам решава да излезе от играта. Ние сме смаяни, претърсваме хранилищата с досиетата, включително и най-засекретените. Няма я никъде. Джена Карас — Карасова — никога не е била част от нас. — Ростов направи пауза, но очите му показваха, че е нащрек: Михаил Хавличек беше като разярена пантера, която всеки момент би могла да скочи. Руснакът продължи с равен глас: — Да, благодарни сме, защото твоето елиминиране ни е изгодно, но си задаваме въпроса „Защо?“. Защо беше направено това? Дали не е някакъв номер? Ако е така, каква е целта? Кой има полза? На пръв поглед това сме ние, но отново защо? И как?

— Попитайте ВКР — извика Майкъл презрително. — Не са го планирали по този начин, но е станало именно така. Аз просто съм премията! Попитай тях !

— Направихме го — отговори руснакът. — Един директор на отдел, по-разумен от останалите, който може би именно поради своята нормалност е изплашен от началниците си. Той ни каза, че не познава лично жена на име Карас, нито подробностите от Коста Брава, но тъй като оперативният персонал не е повдигнал въпроси, той предположил, че те не бива да се повдигат. Както изтъкна, резултатите били положителни: унищожени са двама — и двамата талантливи, а единият — изключителен. За ВКР било удоволствие да поеме заслугата.

— Защо не? Аз съм изваден от играта, а тя е ясна. Жертвата, както и да се нарече, си остава жертва. Лице, което може да бъде похарчено. Твоят човек го е казал, той го признава.

— Не е признал нищо такова и това, което казва, е нещо съвсем различно. Вече споменах, че това е един подплашен човек. Само благодарение на ранга ми той се реши да стигне толкова далече.

— Преувеличаваш.

— Само слушах. Както ти ме слуша допреди малко. Думите му бяха, че няма и най-смътна представа какво е станало и защо.

— Той лично не е знаел — отговори Хейвлок сърдито. — Хората около него са знаели. Тя знаеше!