Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Хайде, Хейвлок! Руски дечица, изпращани в Щатите, отглеждани в семействата на смахнати заклети марксисти от старото поколение, за да израснат като дълбоко окопали се съветски агенти? Това е лудост! Бъди логичен. Идеята е психологически неиздържана — ако не и самоубийствена — да не говорим за определени неизбежни сравнения. Та ние бихме загубили дори само заради джинсите, рок музиката и бързите автомобили. Бихме били пълни идиоти!

— Сега вече лъжеш! Те съществуват. Ти го знаеш и ние го знаем.

Ростов сви рамене.

— Важна е бройката. И ценността им, бих добавил. Колко мислиш, че са останали? Петдесет, сто, най-много двеста. Тъжни, аматьорски обучени в конспирацията създания, които се шляят из няколко града, срещайки се по мазетата, за да обменят безполезни сведения, на които са се натъкнали, неубедени в собствената си ценност, дори в самата необходимост да бъдат там, където са. Доверието в тези, както ги наричат, пътешественици , е нищожно, повярвай ми.

— Но още не сте си ги изтеглили.

— Е, и къде бихме ги устроили? Малцина от тях знаят руски и изобщо като цяло представляват едно голямо притеснение. Изхабяване, приятель , това е отговорът. И да не им се обръща сериозно внимание.

— Но ВКР не ги отхвърля така леко.

— Казах ти, хората на ВКР се занимават с обърканите си фантазии.

— Питам се дали наистина си вярваш, като говориш всичко това — каза Майкъл, поглеждайки руснака. — Съвсем не всички семейства, взели такива деца, са толкова объркани, нито пък всички пътешественици са такива аматьори.

— Ако в момента има или е имало в близкото минало каквито и да са било значими действия от страна на поменятчиките , на нас това не ни е известно — каза Ростов твърдо.

— Но ако има и на вас не ви е известно, това действие е значимо, нали?

Руснакът се замисли изправен и после проговори с нисък глас:

— ВКР е невероятно потайна организация. Такъв факт би бил многозначителен.

— Тогава може би съм ти дал храна за размисъл. Приеми това като подарък на раздяла от един враг, излязъл от професията.

— Не са ми нужни подобни подаръци — отговори Ростов студено. — Те са толкова от сърце, колкото е и присъствието ти в Атина.

— Щом не ти харесва, върни се в Москва и продължавай сам борбата. Инфраструктурата ви повече не ме интересува. И ако нямаш още някое оръжие от комиксите в другия ръкав, предлагам ти да си тръгваш.

— Така е, както казваш, пешка такава. Именно това е… инфраструктурата. Отделни секции, разбира се, но в едно цяло. На първо място е КГБ, останалото идва после. Един човек… една жена, може да гравитира около ВКР, може дори да се прояви с блясък в някоя от най-секретните им операции, но той или тя трябва да излязат от КГБ. Като абсолютен минимум, трябва да имат досие някъде на площад „Дзержински“. А когато става дума за вербовка на чужди граждани, това е двойно по-наложително. Нищо повече от мерки за вътрешна подсигуровка.

Хейвлок се изправи в леглото, като усещаше, че смесицата от объркване и гняв се забелязва в очите му.

— Казвай, каквото се опитваш да кажеш, но го направи бързо. Около тебе мирише на нещо, приятель .

— Мирише около всички нас, Михаил Хавличек. Носовете ни до края не могат да свикнат, нали? Има в това нещо перверзно — те стават по-чувствителни, но само към вариантите на същата миризма. Като при животните.

— Кажи го.

— Няма досие на Джена Карасова, дори и в английския вариант на името Карас, в нито една дирекция или отдел на КГБ.

Хейвлок изгледа втренчено руснака, после изведнъж скочи от леглото, хвана чаршафа и го завъртя във въздуха, преграждайки видимостта на Ростов. После се хвърли напред и заби с рамо Ростов в стената до балконската врата. Изви ръката му в посока на часовниковата стрелка, завъртайки и него самия, и блъсна главата му в рамката на една от евтините картини, след което прехвърли предмишницата си под брадичката му в задушаваща хватка.

— Можех да те убия заради това — прошепна той задъхано, с пулсиращи мускули на челюстите, опрени в плешивата глава на Ростов. — Спомена, че бих могъл да ти счупя врата. Мога да го направя точно в този момент!

— Би могъл — отговори руснакът, задушавайки се. — И ще бъдеш застрелян. Или в тази стая, или на улицата долу.

— Мислех, че нямаш помощници в хотела.

— Излъгах. Трима са: двама, облечени като сервитьори долу в салона пред асансьорите, и един на стълбището. Не е възможно да се скриеш тук, в Атина. Хората ми са навън — дори и на улицата — и покриват всяка врата. Инструкциите им са ясни: аз трябва да изляза през определен изход в точно определен момент. Всякакви отклонения от това ще ти донесат смъртта. Стаята ще бъде атакувана, а кордонът около „Аретуза“ е непробиваем. Аз не съм идиот.