Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Добре, нека е било преди много време. Да говорим за сега. Никой не е незаменим, но ти си ценен човек. Информиран, продуктивен.

— Ценността и продуктивността са свързани с верността към идеята. Не притежавам вече последното. Може да се каже, че съм я загубил.

— Трябва ли да схващам това като знак, че можеш да бъдеш изкушен? — човекът от КГБ свали пистолета още по-надолу. — В посока на една нова лоялност?

— Мисля, че няма да направиш тази грешка. Надмогвайки отвратеността си от идеята, ние все пак внедрихме един-двама агенти на площад „Дзержински“ още преди десетина години. Не ми се иска някой от тях да ми сложи етикета „неспасяем“.

— Лицемерен израз. Намек за състрадание от страна на палачите ти.

— Все пак изразява нещата.

— Не съвсем — Ростов вдигна пистолета и бавно го изнесе напред. — Ние нямаме проблеми с вербалния рационализъм. Предателят си е предател. Не знам досещаш ли се, но мога да те отведа оттук.

— Не е толкова лесно — Майкъл продължаваше да не помръдва, а погледът му не изпускаше този на руснака. — Има коридори, асансьори и фоайета, през които трябва да се мине, улици, които трябва да се пресекат; съществува риск. Може и да загубиш. Всичко. Защото аз нямам нищо за губене, освен килията на „Лубянка“.

— Стая, не килия. Ние не сме варвари.

— Извинявам се. Нека бъде стая. Подобна на тази, която пазим за някой като тебе във Вирджиния… прахосване на средства и от двете страни. Когато хора като нас напуснат с глави на раменете си, всичко, с което са били свързани, подлежи на промяна. И използването на амитал или пентотал е само една покана за клопката.

— Остават внедрените агенти.

— Които аз не познавам, тъй както и ти не си знаел вашите, когато беше оперативен работник… и то поради същите причини — въпросните стаи. Това се отнася за всекиго, независимо за кого работи. Ние знаем текущите пароли — думите, които ни помагат да стигнем там, където трябва да отидем. Но тези, които знаех аз, вече не означават нищо.

— И ти абсолютно искрено се опитваш да ме убедиш, че човек с твоя опит не представлява никаква ценност за нас?

— Не казвам това — прекъсна го Хейвлок. — Просто ти предлагам да претеглиш риска. Има и нещо друго; честно ще призная, че номерът, който ни извъртяхте преди две години, беше на ниво. Заловихме един от вашите, който беше се оттеглил също като мене сега и смяташе да се отдаде на фермата си в Граснов. Изведохме го през Рига във Финландия и го докарахме със самолет до готовата за него стая във Феърфакс, Вирджиния. Инжектирахме му всичко от скополамин до тройна доза амитал и научихме много. Наложи се да променим стратегиите, да реструктурираме мрежите и напълно да преработим установения ред. А след това научихме още нещо: всичко, което ни беше казал, било лъжа. Главата му е била програмирана като компютърна дискета. В резултат загубихме ценни хора и много време. Та, да допуснем, че ме откараш на „Лубянка“ — което, честно казано, надали можеш да направиш — как ще си сигурен, че аз не съм нашата реакция на онзи номер?

— Защото нямаше да заговориш за тази възможност — Ростов изтегли ръката си назад, но не свали пистолета.

— Наистина ли? На мене пък ми се струва, че такава тактика е чудесно прикритие. По този начин вие никога няма да сте сигурни, нали? От друга страна, нашите разработиха серум — за който знам единствено, че се инжектира в основата на тила — който изтрива програмирането. Ставало дума за нещо, което неутрализира lobus occipitalis , каквото и да означава това, по дяволите. Оттук нататък вече можем да сме сигурни.

— Това признание ме изумява.

— А защо? По този начин може би спестявам на нашите директори много неприятности, а това би могло да е и целта ми. От друга страна, всичко това може и да не е истина: няма серум, нямаме защита и аз просто си измислям. Това наистина също е възможност.

Руснакът се усмихна:

— Хватит 5 5 Стига (рус.). — Бел.прев. ! Ти си вън от играта! Опитваш се да ме забавляваш с логика, която ти отърва. А на практика си поел пътя за същата ферма във вашия Граснов.

— Това е, което се опитвах да ти кажа. Заслужавам ли си риска?

— Сега ще разберем — неочаквано руснакът хвана пистолета за цевта, плесна го в дланта на другата си ръка и го хвърли на Хейвлок на леглото. Майкъл хвана оръжието във въздуха.

— И какво се очаква да направя?

— Какво би искал да направиш с него?

— Нищо. Предполагайки, че първите три куршума са гумени капсули, напълнени с боя, само ще изцапам дрехите ти — Хейвлок освободи пълнителя, който падна в леглото. — Като изпитание не е толкова добро. Дори можем да приемем, че ударникът работи и ще вдигне шум, така че двайсет души да нахлуят тук и да ме направят на решето.