Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Къде е банята? Ще си сложа нещо… по-леко.

— Ей там.

— Защо не го направиш и ти? Остани в нещо по-леко… Ще дойда при тебе в леглото. Доста съм нетърпелива. Ти си много, много привлекателен и аз съм много… нетърпелива.

Тя взе пелерината от стола и без преструвки се отдалечи към вратата от другата страна на леглото. Влезе вътре и го погледна през рамо, казвайки му с очи неща, които може и да не бяха истина, но бяха доста възбуждащи за през нощта. Добрата проститутка, независимо от съображенията си, трябваше да изиграе своята роля и той искаше, нуждаеше се от релаксацията на това изпълнение.

Майкъл се съблече по гащета, отнесе своята чаша до леглото и отдели чаршафа от одеялото. Мушна се под чаршафа и се обърна настрани, протягайки ръка за цигара.

— Добрий вечер, приятель.

При звука на дълбокия мъжки глас Хейвлок рязко се извърна в леглото и инстинктивно се пресегна за оръжие… каквото всъщност нямаше. Изправен в рамката на вратата на банята стоеше един оплешивяващ мъж, чието лице Майкъл си спомняше от десетки фотографии, датиращи от преди години. Мъжът беше от Москва — един от най-могъщите хора в КГБ. В ръцете си държеше пистолет — голям, черен автоматик „Буря“. Чу се щракане и затворът застина в позиция за стрелба.

— Сега можеш да си вървиш — каза руснакът на скрилата се зад него жена. Тя се шмугна зад гърба му, хвърли поглед към Хейвлок, изтича до вратата и излезе.

— Ти си Ростов. Пьотър Ростов. Директор на „Външни стратегии“. КГБ. Москва.

— И твоето лице и име са ми познати. Както и досието ти.

— Създаваш си много главоболия, приятель — каза Майкъл, използвайки неговото обръщение, макар че думата беше изпразнена от съдържание поради студения му тон. Той разтърси глава, опитвайки се да я прочисти от отвратителната мъгла, в резултат на комбинацията от узо и уиски. — Можеше просто да ме спреш на улицата и да ме поканиш на чаша. Нямаше да научиш нито повече, нито по-малко, нищо, което си струва. Освен ако това е казнь героя .

— Не е екзекуция, Хавличек.

— Хейвлок.

— Син на Хавличек.

— Не е добре за тебе да ми го припомняш.

— Пистолетът е в моите ръце, а не в твоите. — Ростов освободи предпазителя, но продължаваше да държи оръжието насочено към главата на Майкъл. — Това е далечно минало и няма отношение към мене. Последните ти действия обаче силно ме безпокоят. Ни безпокоят, ако предпочиташ.

— Тогава агентите ви не струват пукната пара.

— Те изпращат донесения досадно често, макар и доста самоцелно. Но дали са точни?

— Ако в тях е казано, че съм приключил, значи са точни.

— „Приключил“? Дума с такава окончателност, но подлежаща на интерпретации, нали? Приключил с какво? Приключил с една фаза и преминаващ към друга?

— Приключил с всичко, което може да те засяга.

— Извън разположение? — попита служителят на КГБ, като заобикаляше ръба на вратата, за да се подпре на стената; неговият „Буря“ стоеше уверено в ръката му и сега беше насочен към гърлото на Хейвлок. — Неизползван от своето правителство в каквато и да е било официална роля? Трудно е да се приеме това. Сигурно е било удар за скъпия ти приятел Ентъни Матиас.

Майкъл изучаващо огледа руснака и отмести поглед към огромния пистолет, насочен срещу него.

— Един французин спомена Матиас онзи ден. Ще ти кажа какво му отговорих, макар да не знам защо се главоболя. Платили сте му да повдигне този въпрос.

— Граве? Той ни презира. Държи се възпитано с нас единствено когато се разхожда из галериите на Кремъл или на Ермитажа в Ленинград. Този човек може да ни каже каквото си поиска.

— Тогава защо го използвате?

— Защото те обича. Много по-лесно е да се усети лъжата, когато лъжецът говори за някого, когото харесва.

— Значи сте му повярвали.

— Или може би си успял да го убедиш, че нашите хора нямат избор. Опитай с мене. Кажи ми как умният и очарователен американски държавен секретар реагира на оставката на своя земляк?

— Нямам представа, но предполагам, че с разбиране. Нещата стоят точно както казах на Граве. Не съм виждал Матиас, нито съм говорил с него от месеци. Той си има достатъчно проблеми и е излишно да добавя към тях и тези на един отдавнашен ученик.

— Но ти си бил нещо много повече от ученик. Семействата ви са се познавали в Прага. Ти си станал това, което си…

— Което бях…

— … благодарение на Антон Матиас.

— Всичко това беше преди много време.

Ростов помълча, леко наведе пистолета и после проговори: