Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Подполковникът изучаващо огледа Майкъл и свали поглед към ръцете му.

— Ти си напрегнат, това поне мога да видя. За какво става дума?

— Тя е жива . Аз я видях!

Бейлър сякаш онемя. Очите му шареха по лицето на Майкъл, забелязвайки драскотините. Беше очевидно, че е направил връзката.

— Да не говориш за Коста Брава? — попита той накрая.

— Дяволски добре знаеш, че говоря за това — избухна Майкъл. — Неочакваното ми излизане от системата и обстоятелствата, при които стана това, са разпратени с „мълния“ до всички централи и постове, които имаме. „Внимавайте с провалилия се талант, казва Вашингтон. Той може да направи всичко, да каже всичко, защото има сметки за уреждане.“

— Случвало се е и преди.

— Не с мене. Не мисля да уреждам каквито и да е било сметки, защото тази игра не ме интересува. Аз съм рационално същество. Видях онова, което съм видял. И тя ме видя! Тя ме позна! Тя хукна да бяга!

— Емоционалният стрес често води до истерия — каза тихо военният. — В това състояние един човек може да види много неща, които просто ги няма. А ти си бил потресен.

— Минало свършено време. Аз бях вън. Приех фактите и причините…

— Остави това, приятелю — настояваше Бейлър — не можеш да захвърлиш като стара дреха шестнайсет години в системата.

— Направих го.

— Ти си идвал тук в Рим с нея. Спомените са изплували изопачени. Както казах, случвало се е.

— Нищо не е изплувало, още по-малко изопачено. Аз я видях …

— Ти дори ми се обади — прекъсна го Бейлър остро. — Тримата прекарахме заедно една-две вечери. Посмяхме се, пийнахме. Ето и асоциацията; резултат — твоето позвъняване.

— Нямаше никой друг. Легендата ми бе разкрита от ония на площад „Дзержински“; ти си единственият ми контакт тук, в Рим! Сега мога да вляза в посолството, тогава не можех.

— Тогава да вървим — каза военният бързо.

— Невъзможно е! И освен това става дума за нещо друго. За тебе. Ти ми предаде заповедите от Вашингтон преди седем месеца, сега ти ще изпратиш екстрено съобщение до същите хора там. Кажи им това, което ти казах, онова, което видях. Нямаш избор.

— Имам обаче свое мнение. Ще предам онова, което един бивш талант ми е казал в състояние на крайна възбуда.

— Добре! Чудесно! Тогава да опитаме друго. Преди пет дни едва не убих един човек, когото познаваме от архивите за площад „Дзержински“, защото ми каза, че Коста Брава не е била съветска акция. Че тя не е част от КГБ и още по-малко от ВКР. Не го убих, защото реших, че опипва почвата слепешком, че ми казва истината такава, каквато той я знае. Клопката беше твърде прозрачна, миризмата прекалено отвратителна.

— Предполагам, че е било проява на милосърдие, като имам предвид досието ти.

— О, той прояви нежните си чувства. Разбираш ли, той можеше да се справи с мене, да ме изведе от там. Щях да се събудя в Севастопол, на път за площад „Дзержински“, дори без да разбера, че вече не съм в Атина.

— Бил е толкова добър? С такива връзки?

— Толкова. Макар да не го демонстрираше. Но не го направи. Не ме вписа в списъка на излитащите от Дарданелите. Не ме искаше.

— А защо не?

— Защото беше убеден, че клопката съм аз. Иронично, нали? Не ме настаниха в стаята на „Лубянка“. Отказаха ми. И вместо всичко това той ми предаде своето съобщение за Вашингтон: „Дзержински“ не иска да ме докосне — Хейвлок направи пауза. — И ето сега другото.

Подполковникът присви очи замислено, въртейки с две ръце чашата върху масата.

— Нямам твоя опит, но да речем, че наистина си видял онова, което казваш.

— Така е. Приеми това.

— Не правя концесии, просто да речем, че е възможно. Въпреки това може да е примамка. Разглеждат те под лупа, знаят плановете ти, разбрали са маршрута ти. Изравят от компютрите си жена, сходна на външност и с малко козметична хирургия постигат ефект, съвсем задоволителен за виждане отблизо. „Внимавайте с провалилия се талант.“ Човек никога не знае какво ще си помисли той, ако има „сметки за уреждане“. Особено ако му е дадено достатъчно време да се поизмъчи, да се самонавие.

— Онова, което видях, беше в очите й! Но ако не приемаш дори и това, аз имам още нещо, което обезсмисля всякакъв план, и при това такова, че може да се провери във всяка подробност. Преди два часа още не знаех, че ще попадна на тази гара, десет минути преди да я видя, не знаех, че ще бъда на онзи перон и никой друг не би могъл да го предположи. Пристигнах тук вчера, наех стая в един пансион на „Дуе Мачели“ и предплатих престоя си за една седмица. В осем и половина тази вечер мярнах реклама на една витрина и реших да отида във Венеция. Не съм говорил с никого. — Майкъл бръкна в джоба си, извади билета за влака стрела и го постави пред Лорънс Бейлър. — Влакът трябваше да отпътува по разписание в девет тридесет и пет. Времето на закупуване на билета е отпечатано върху него. Прочети го.