Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Че защо? Не е направил нищо нередно, а каквото правеше, вършеше го по-добре от другите. А освен това именно той ми намери работата, която харесвам толкова много… Нека поканим Хари и жена му на вечеря, а когато телефонът звънне — повярвай ми, той ще звънне — аз ще кажа, че търсят Брезата.

— Ти си невъзможен — изсмя се Джена.

Усмивката изчезна от лицето на Хейвлок.

— Неспокоен съм — каза той.

— Заради обаждането.

— Усещам, че ставам страшно неспокоен — той я погледна.

— Тогава да се разходим.

Изкачиха се на стръмнината на няколко мили от дома им, където тревата беше полегнала от вятъра, земята беше изпечена от слънцето, небето синьо, напръскано с малки, стремително носещи се облачета. Долу, на север, се виждаше лъкатушещ ручей, чиито води се завихряха на завоите, флиртуваха с провисналите клони на дърветата покрай коритото му и се насочваха на юг, сякаш имаха някаква работа от другата страна на хълма.

— Веднъж бяхме излезли на пикник в Прага — обади се Майкъл и погледна в краката си. — Помниш ли? Тогава в краката ни беше Вълтава.

— Ще си направим пикник тук — каза Джена, наблюдавайки го внимателно. — С изстудено вино, салата и… онези ужасни сандвичи, които толкова много обичаш.

— С шунка и сирене, целина, лук и горчица.

— Да — усмихна се тя. — За нещастие, помня ги.

— О, ако бях известна личност, щяха да ги нарекат на мое име. И щяха да залеят страната.

— Тогава не ставай известен, скъпи.

Усмивката му изчезна.

— Ти си по-силната от двама ни, Джена.

— Ако държиш да вярваш на това, вярвай, но не е истина.

— Това неспокойствие… непрекъснато ме обзема.

— Обикновена депресия, Михаил. При това все по-рядко и по-рядко — и двамата знаем това.

— Въпреки това, когато стана неспокоен, аз се обръщам към тебе. А ти нямаш нужда да се обърнеш към мен.

— Но аз го правя.

— Не по същия начин.

— Аз никога не съм изживявала това, през което мина ти, при това толкова дълго време. А има и нещо друго. Отговорността винаги е била твоя, не моя. Всяко решение, което си вземал, е откъсване на малка част от теб. Решение, което е било само твое, защото ти винаги си бил там. Докато аз можех да се скрия… зад теб. Аз не бих могла да направя това, което стори ти. По простата причина че нямах силите за това.

— Това не е истина.

— Имал си издръжливостта в такъв случай, което вече е истина. През всички онези седмици, когато бягах, от време на време трябваше да спирам, да оставам, където се намирах, и да не правя нищо. Не можех да продължа, но не си задавах въпроси. Просто знаех, че в този момент повече не мога. А ти можеше и го правеше. И като малък, и като мъж; но трябваше да платиш за това, което си правил, за другото, което са ти причинили. Това ще отмине, вече отминава.

— Дете — каза Хейвлок, без да откъсва поглед от ручея в полите на хълма. — Виждам това дете, усещам го, но в действителност не го познавам. И все пак го помня. Когато е изплашено или умира от глад, или е изморено, но го е страх да заспи, то се качва рано сутрин на някое дърво и оглежда има ли наоколо патрул. И ако няма, слиза и започва да бяга през нивите с всички сили, бързо, по-бързо, още по-бързо. И след малко момчето се чувства по-добре, някак по-уверено. След това намира дупка в някоя долчинка или разрушен изоставен хамбар и заспива. Този кислород в дробовете за него е като глътка уиски. Помага му и това е важното. Треската отстъпва.

Джена го докосна по ръката, погледна го внимателно и се усмихна.

— Потичай сега , Михаил. Изтичай до долу и ме изчакай. Хайде, мързеливецо. Тичай!

Той се затича. Краката му разсичаха въздуха, стъпките му отекваха по земята, вятърът брулеше лицето му, охлаждаше тялото му, спираше дъха му, даваше му второ дишане. Той стигна подножието на хълма, задъхан, и тихо се засмя. Треската отминаваше, скоро нямаше да има и следа от нея. За пореден път.

Вдигна поглед към Джена: слънцето беше зад гърба й, а синьото небе — над главата й. Той й извика на пресекулки, поемайки въздух:

— Хайде, мързеливке ! Ще те гоня до дома. До нашия дом!

— Ще те спъна в последния миг! — извика Джена, приближавайки се с бърз ход, но без да тича. — Нали знаеш, аз мога да го направя!

— Това няма да ти помогне! — Майкъл извади нещо от джоба си. — Ключът от вратата е в мен. От нашата врата!

— Глупчо! — извика Джена и се затича. — Ти не я заключи! Нали никога не я заключваме!

Тя стигна до него и те се прегърнаха.