Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Той стигна до границата, откъдето започваше високата трева и се хвърли под защитата на дърветата. Свали палтото си и приведен се промъкна надясно към най-гъстия храсталак. Продължи да се придвижва напред, като наблюдаваше внимателно светлинката на средното фенерче, след това се върна към края на гората. Дрехите му бяха подгизнали; навсякъде наоколо — само кал и мокри клони. Неговата бойна линия беше там, където започваше тревата. Дъждът плющеше силно и заглушаваше шума от стъпките. Мъжът с фенерчето щеше да дойде бързо, но тук забави ход, спиран от храстите и поради естествената си предпазливост.

Хейвлок се изтегли към най-близкия храст, откъдето наблюдаваше приближаващото се фенерче. Мъжът се поспря и освети около себе си един кръг с лъча на фенерчето. След това бързо навлезе в гората. Лъчът заподскача нагоре-надолу, следвайки движенията на ръцете, които си пробиваха път сред клоните.

Сега! Майкъл изскочи от тревата и се затича напред; секунди по-късно се озова зад пътешественика. Хвърли се върху него с нож в ръката. В мига, в който острието потъна в гърба на мъжа, той дръпна рязко с лявата си ръка главата му назад и заглуши вика с ръка върху устата му. Двамата паднаха в тревата и сред шубраците и Майкъл нанесе още няколко удара, докато тялото под него спря да се движи. След това дръпна главата, но това не беше Артър Пиърс. Той взе пистолета и изгаси фенерчето.

Джена излезе на тъмна, тясна алея, изсечена сред дърветата. Това ли е пътеката? — питаше се тя. Оттук ли се минава за Сенека Нотч? „На седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян“. Ако е така, сега тя носеше отговорността. Не трябваше да мине никой, а най-сигурният начин за това бе както отблъскващ, така и ужасяващ.

Беше го правила и преди, винаги изплашена от предстоящото, отвратена от резултата, но сега просто нямаше време да мисли за това. Тя погледна зад гърба си и видя лъч на фенерче да се отклонява наляво към пътеката! Тя леко извика, достатъчно силно, за да бъде чута дори през дъжда. Светлинката спря, замря за миг и човекът, който държеше фенерчето, се втурна по пътеката.

Джена се сви сред преплетените клони, здраво стиснала дългия нож. Лъкатушещата светлина на фенерчето се приближаваше, мъжът тичаше с тежки стъпки, плискайки кал около себе си, насочил вниманието си единствено върху пътя пред себе си, убиец, втурнал се по следите на невъоръжена жена.

Десет фута, пет… сега!

Джена изскочи из шубраците, приковала поглед в тялото пред очите си. Острието потъна в плътта и бликна кръв.

Мъжът нададе ужасен рев, който отекна в гората, заглушавайки шума на пороя.

Джена остана да лежи без дъх до неподвижното тяло край себе си, като триеше окървавената си ръка в калта. Тя дръпна фенерчето и го изгаси. След това се превъртя в края на пътеката и повърна.

Хейвлок чу вика и затвори очи… после бавно ги отвори, осъзнавайки с трудно описуемо облекчение, че това не бе писък на жена. Джена се беше справила, беше премахнала онзи, който беше изпратен след нея със заповед да я убие. Но този човек не беше Пиърс. Той знаеше това със сигурност. Беше запомнил как стояха тримата под навеса при колата. Пиърс бе отляво, най-близко до вратата, и Майкъл си представи посоките, в които тримата бяха поели.

Артър Пиърс се намираше в този момент някъде до пътя зад дома на Калязин — цял акър гора под дъжда, който проникваше през несъвършения покрив на дърветата.

Къде можеше да бъде лъчът на последното фенерче? Никъде не се виждаше… но, разбира се, че нямаше да го види! Светлината представляваше цел, а Пиърс не беше глупак. В мрака и калта под дърветата сега бродеха, дебнейки се, два хищника. Но единият от тях имаше предимство и Майкъл усещаше това инстинктивно, гората беше силата му, тя беше за него приятел и убежище. Той не изпитваше страх в тъмнината, защото тя често го беше спасявала, често му беше предоставяла единствената защита срещу ловците в униформа, които идваха да застрелят едно дете заради баща му.

Той бързо се придвижваше през храстите, напрегнал зрение и слух, за да долови други звуци в дъжда. Заобиколи в полукръг мястото, където предполагаше, че се крие Пиърс, и отбеляза подсъзнателно сред хилядите дребни детайли, че няма пътеки, които да водят към Сенека Нотч. Беше подметнал, че има десетки такива, за да обърка Пиърс, без да знае дали наистина е така.

Отново мина по дъгата, промъквайки се под клонаците, надничайки иззад стволовете на дърветата, които му служеха като стена.