Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— И какво от това? Ние ще разполагаме с документите. Ние ще решим как да постъпим, а не вие. Вие няма да можете да направите нищо. Освен да унищожите градовете си, ако направите някой грешен ход или вземете грешно решение. Светът ще престане да ви толерира. — Пиърс направи жест с пистолета: — Да вървим. Всички. Ти ще ми ги изкопаеш, Хейвлок. „На седемдесет и три стъпки от един кучешки дрян“.

— Към клисурата водят десетки пътеки — бързо се намеси Майкъл. — Ти не знаеш за коя става дума.

— Алексей ще ми я покаже. Когато нещата загрубеят, той ще избере нас, а не вас. Никога не би избрал вас. Той ще ми каже.

— Не го прави, Калязин.

— Ти ме излъга, Михаил. Ако изобщо е писано да съществува такова нещо като абсолютното оръжие — макар и само на хартия — то не може да бъде ваше.

— Излъгах, но имах наложителна причина. Той. Когато дойде при нас, ти го направи не защото вярваше в нас, а защото не можа да повярваш в тях. В хората, които отново се бяха върнали. Този, когото виждаш, е човекът от Коста Брава — той извърши убийството там.

— Аз направих онова, което вие искахте само да изглежда, че е направено. На вас ви стискаше само да се преструвате. Но работата трябваше да бъде свършена, а не да се играе театър.

— Не, не беше така. Но винаги, когато пред тебе е имало избор, ти си убивал, нали? Ти уби човека, който разработи операцията — разработи я така, че да не се стигне до смъртта на никого.

— Направих същото, което щяхте да направите и вие, но с много повече финес и изобретателност. Смъртта му трябваше да изглежда правдоподобна, тя бе приета точно както беше замислено. Маккензи беше единственият, който би могъл да възстанови събитията от онази нощ, той единствен познаваше изпълнителите.

— Също избити!

— По неизбежност.

— А Бредфорд? Неговата смърт също беше неизбежна, така ли?

— Разбира се. Той разкри кой съм.

— Разбираш ли сега, Алексей, схемата, по която се вършат нещата? — извика Хейвлок, без да откъсва поглед от Пиърс. — Убивай, убивай, убивай !… Спомняш ли си за Ростов, Алексей?

— Да, помня го.

— Беше мой враг, но бе почтен човек. И него убиха. Само преди часове. Върнаха се, Алексей, и започват да маршируват.

— Кои? — попита объркано старият руснак, усещайки как спомените оживяват.

— Военная! Маниаците от ВКР.

— Никакви маниаци — каза твърдо Пиърс с тих глас. — Целеустремени хора, които разбират причините за вашата омраза, за вашите лъжи. Мъже, които няма да компрометират принципите на Съветския съюз, само за да ви наблюдават как настройвате света срещу нас… Нашето време дойде, Алексей. И ти ще бъдеш с нас.

Калязин примигна и погледна с влажните си очи Артър Пиърс. Съвсем бавно той поклати глава и прошепна:

— Не… не, аз никога няма да бъда част от вас.

— Какво?

— Ти не говориш от името на Русия — каза старецът и гласът му ставаше все по-уверен, запълвайки стаята. — Ти убиваш прекалено лесно… и уби човек, който ми беше много скъп. Думите ти са добре премерени и има някаква истина в това, което казваш, но не в това, което правиш , в начина , по който го правиш. Вие сте животни ! — Без никакво предупреждение Калязин се хвърли върху Пиърс и сграбчи с тънките си ръце пистолета му. — Михаил , бягай! Бягай , Михаил! — чу се приглушен изстрел от опрения в корема на стареца пистолет. Но той продължаваше да го стиска. — Бягай…! — шепотът прозвуча като последна заповед.

Хейвлок рязко се извърна и блъсна Джена в отворената врата за кухнята. След това се обърна с лице към Пиърс, готов сам да се хвърли върху него, но замръзна, защото онова, което видя, налагаше да вземе бързо решение. Умиращият Калязин се беше вкопчил с последни сили в пистолета, но окървавеното оръжие бавно се измъкваше и всеки момент щеше да бъде насочено към главата му, този път, за да бъде използвано.

Той се хвърли към кухненската врата, мина през нея, тръшна я зад гърба си и се сблъска с Джена. Тя държеше два кухненски ножа; Михаил сграбчи по-късия и те излетяха през външната врата.

— Към гората! — извика той, когато се озоваха под навеса, където беше колата. — Калязин не може да го задържи. Бързай! Ти наляво, аз надясно! — извика той, докато тичаха под пороя. — Ще се съберем на стотина фута в гората!

— Къде е пътеката? Коя е тя?

— Не знам!

— Той също ще я търси!

— Знам.

Разнесоха се пет изстрела, които не идваха от един пистолет, а от два. Майкъл продължи сам, тичайки на зигзаг към тъмните дървета вляво. За миг се обърна, за да погледне какво ставаше зад гърба му. Трима мъже. Пиърс крещеше заповеди на другите двама, които се приближаваха тичешком по калния път. Миг по-късно те се разгърнаха в редица и с фенерчета и пистолети в ръце, тръгнаха към гората.