Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Движение! Звук от нещо — крак или коляно, което влиза в калта и се измъква от нея.

Светлината е цел… светлината е цел .

Той изпълзя през дърветата — петнайсет, двайсет, трийсет, четирийсет фута, знаейки какво му трябва, търсейки го опипом… клон. Намери го.

Младо дръвче — силно, високо не повече от четири фута, пуснало здрави корени в земята.

Хейвлок бръкна в колана си и извади фенерчето, което беше взел от убития пътешественик. Съблече ризата си, простря я пред себе си и сложи фенерчето в средата.

После го уви в ризата и го завърза с ръкавите. Коленичи до съседното младо дръвче и с неизползваната част от ръкавите завърза фенерчето за стъблото. След това огъна дръвчето към себе си и го освободи, проверявайки дали всичко е наред.

Накрая включи фенерчето и дръпна стъблото за последен път, след което се затича към гората. Скри се зад дънера на най-близкото дърво и зачака, наблюдавайки как призрачният лъч светлина се полюшва над земята. Извади пистолета на пътешественика и го опря за по-голяма стабилност в кората на дървото.

Ушите му доловиха звука на нещо, което се измъква от калта и малко след това дочу стъпки под несекващия порой. Сред клоните се появи някаква гротескна фигура.

Беше Пиърс — приведен, опитващ се да отбегне непредсказуемо скачащия лъч. Той стреля и изстрелът отекна под дърветата.

— Загуби — каза Майкъл, дръпна спусъка и видя как убиецът от Коста Брава полита назад. Отново стреля и мъжът падна на земята неподвижен. Мъртъв. — Не познаваш гората — прошепна Майкъл. — А аз я опознах заради такива като теб.

— Джена! Джена! — викаше той, пробивайки си път под дърветата към поляната с високата трева. — Свърши! Излез на открито!

— Михаил? Михаил!

Той я видя бавно да се задава, залитайки под безмилостно изливащия се дъжд. Когато го видя, тя се затича. Той също се затича, за да преодолее по-бързо разделящото ги разстояние.

Те се прегърнаха и за няколко секунди светът наоколо престана да съществува. Студеният дъжд се превърна в хладка вода, стопляна от прегръдката им, от лицата, притиснати едно до друго.

— Имаше ли други пътеки? — попита тя задъхано.

— Никакви.

— В такъв случай знам къде е. Хайде, Михаил. Побързай!

Отново бяха в дома на Калязин. Тялото на стария руснак беше покрито с одеяло, а измъченото му лице — милостиво скрито. Хейвлок се приближи до телефона.

— Време е — каза той и набра номера.

— Какво стана? — запита президентът на Съединените щати с нескривано напрежение в гласа. — Цяла нощ се опитвам да се свържа с теб.

— Всичко свърши — обади се Майкъл. Парсифал е мъртъв. Намерихме документите. Ще ви напиша отчет, в който ще изложа онова, което мисля, че трябва да знаете.

В слушалката настъпи изумена тишина. След малко Беркуист прошепна:

— Звучи невероятно. И какво мислиш, че трябва да знам? — попита Беркуист, възвръщайки гласа си.

— Няма да пропусна нищо, което има значение за вас… за тази невъзможна работа, с която сте се захванали.

— Къде се намираш? Ще изпратя да те вземат, само донеси тези документи тук.

— О, не, г-н президент. Ние трябва да се отбием на още едно — последно място. При един човек на име Бозуел. Но преди да тръгнем, ще ги изгоря. Има само един комплект и аз ще го изгоря. Заедно с психиатричното изследване.

— Ти си…?

— Ще намерите това в отчета ми… Има една чисто практическа причина, поради която смятам да постъпя така. Не знам какво става при вас… мисля, че имам представа, но не мога да бъда сигурен. И понеже всичко започна тук, трябва тук и да свърши.

— Разбирам — Беркуист замълча. — Не мога да променя решението ти и не мога да те спра.

— Така е.

— Добре, тогава няма и да опитвам. Мислех, че имам точна преценка за хората. Човекът, който седи в този кабинет, трябва да бъде такъв… би трябвало. Е, какво може да направи за теб една благодарна нация, един много признателен президент?

— Абсолютно нищо, сър. Искаме да бъдем оставени сами на себе си.

— Хейвлок?

— Да?

— Как мога да бъда сигурен, че си ги изгорил?

— Парсифал не искаше да бъдете сигурен, сър. Разбирате ли, той не искаше това някога да се повтори. Никога вече такива като Матиас. И не искаше да бъдете абсолютно сигурен.

— Ще трябва да помисля върху тези думи, нали?

— Идеята не е лоша.

— Матиас почина тази нощ. Затова те търсих.

— Той почина преди много време, г-н президент.