Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Есен. Ню Хемпшир замираше в сиво примирение пред набиращите сила арктически ветрове, за да се съживи след няколко дни в меките цветове на есента, а слънцето продължаваше да дарява живот на полята и отказваше да отстъпи пред бавно приближаващата зима.

Джена бе настояла Хейвлок да направи остъклената веранда свой кабинет. Наблюдаваше го, следеше погледа в очите му, когато той влезе през вратата на дневната в старата къща и застина там като хипнотизиран от гледката отвъд стъклената стена. Едно бюро и няколко полици с книги до вътрешната тухлена стена, както и семплата мебелировка трансформираха голата веранда в просторна стая, обградена от прозрачни стени, разкриващи панорамна гледка към поля и гори, които означаваха толкова много за него. Беше го разбрала и той я обичаше за това разбиране.

Спомени, спомени за напрежение и оцеляване нахлуха с такава сила в него, че му трябваше физическо движение, за да ги потисне. Трябваше му време — връщането към нормално съществуване не можеше да стане за седмици или месеци.

Но под тази външност той гореше от треска, защото вие, мръсници, го бяхте отровили. И той имаше нужда от ежедневната си доза! Д-р Матю Рендолф, сега покойник, който разказваше за един друг мъртвец… и още много други като него.

Двамата с Джена бяха обсъждали тази тема, бяха определили симптомите на треската, която от време на време го обхващаше. Тя се оказа единственият лекар, който му бе необходим. Често излизаха на дълги разходки, по време на които той изпитваше нужда да започне да бяга, докато се изпоти и задъха. Но треската минаваше, светкавиците в главата му замираха… пистолетите онемяваха.

Започна да заспива по-лесно, пристъпите на безпокойство ставаха по-редки и го караха да протяга ръце само към нея, а не за пистолета. В къщата нямаше оръжие. И никога нямаше да има в дома, в който той щеше да живее.

— Михаил? — раздаде се вик и вратата на дневната се хлопна.

Джена влезе в обляната от слънце стая и застана на прага на кабинета му, озарена от лъчите. Русата й коса блестеше под вълнената шапчица, а палтото й беше все още закопчано заради студа навън. Тя остави брезентовия сак на пода и го целуна бързо по устните.

— Ето книгите, които искаше. Някой обажда ли се? — попита тя и съблече палтото си. — Включена съм в състава на комисията за обмен на чуждестранни студенти и тази вечер ще се събираме.

— Точно така. В осем часа, в дома на декана Крейн.

— Добре.

— Това ти доставя удоволствие, нали?

— Аз мога да помогна, аз им помагам. Не само заради езиците, но най-вече с документите. След толкова години, прекарани във фалшифициране на документи, човек все пак трябва да има някакво предимство пред останалите. Понякога установявам, че е страшно трудно да бъда честна. Сякаш правя нещо нередно.

И двамата се засмяха. Хейвлок я хвана за ръката.

— Обади се един човек.

— Кой?

— Беркуист.

Джена замръзна.

— Не се беше обаждал, откакто му изпрати отчета си.

— Той изпълняваше нашата молба. Бях му казал да ни оставят на мира.

— И за какво се обажда сега? Какво иска този път?

— Не иска нищо. Каза ми, че по негово мнение трябвало да науча какво се е случило.

— За какво?

— Лоринг е наред, но повече няма да се занимава с оперативна работа.

— Доволна съм. За едното и за другото.

— Надявам се да се оправи.

— Разбира се, че ще се оправи. Нали ще го изтеглят в планирането.

— Да, това беше, което им предложих.

— Знаех, че ще го направиш.

Майкъл пусна ръката й.

— За Декер обаче новините са лоши.

— Какво?

— Станало е още преди месеци, но прикрили нещата. Струва ми се, че така е било най-добре за него. Излязъл от дома си сутринта след нощта при Сенека Нотч и бил улучен от снайперист. Охраната тръгнала към колата на убиеца — изпратен от Пиърс — и Декер направил същото. Той просто влязъл в огъня, пеейки, „Бойния химн на републиката“. Искал е да умре.

— Със смъртта на един фанатик.

— Отново безсмисленост. Но той беше разбрал урока; по неговия изопачен начин да възприема нещата е смятал, че има много, което да предложи.

— Това е история, Михаил.

— История — съгласи се Хейвлок.

Джена вдигна чантата и извади от нея книгите.

— Пих кафе с Хари Люис. Мисля, че събира смелост да ти се обади.

— Това по-скоро е нещо, което ще разказва на внуците си — усмихна се Майкъл. — Професор Хари Люис, таен сътрудник, с псевдоним „Брезата“.

— Не ми изглеждаше особено горд от това.