Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Не съм издавал тайните на моята държава, нито Антон си е позволявал да ме моли повторно. Мисля, че по негово мнение работата, която вършех — която и ти вършеше, преди да се оттеглиш — беше по същество безсмислена. Решенията, които вземахме, не струваха кой знае колко; онова, което бяхме постигнали, не се използваше в разговорите на най-високо ниво. Аз обаче ви дарих с нещо, което беше от полза и за двете страни, а също и за света. Дадох ви Антон Матиас. Аз бях този, който го спаси от кубинския капан, който можеше да го провали. И го направих, защото вярвах в него, а не в лудия, иззел прекалено много власт от правителството.

— Да, той ми разказа. Спомена, че е щял да бъде унищожен, а с влиянието му да бъде свършено… Именно заради това — поради вярата ти в него — той ме накара да дойда и да разговаряме. Това нещо трябва да спре, Леон… извинявай — Алексей. Той знае мотивите ти да го направиш, но сега това трябва да спре .

Калязин отклони погледа си към Джена.

— Къде е омразата в очите ви? Не може да я няма.

— Не мога да ви излъжа, тя е в мислите ми, но в момента се опитвам да ви разбера.

— Трябваше да го направим, просто нямаше друг начин. Антон трябваше да бъде освободен от духа на Михаил. Той трябваше да научи, че Михаил е настрана от правителството, че има други интереси, че се вълнува от други неща. Той се страхуваше, че неговият… неговият син ще научи за това с какво се занимава и ще дойде, за да го спре. — Калязин се обърна към Хейвлок: — Той просто не можеше да те извади от мислите си.

— А одобри ли начина, по който ти постъпи? — поинтересува се Майкъл.

— Бих казал, че извърна поглед. Част от него изпитваше отвращение, но друга част страстно желаеше да оцелее. По онова време състоянието му бързо се влошаваше и остатъците от разум в него просто изпитваха крещяща нужда да бъдат оставени на мира, на каквато и да е цена. Тази цена беше мис Карас.

— И никога не те е питал как точно си го направил? Как си се свързал с Москва, за да ти осигури онова, от което е имал нужда?

— Никога. Това също беше част от цената. Но имай предвид, че светът, в който ти и аз живеем, никак не го интересуваше. И изведнъж настана хаос…

— Нещата излязоха извън контрол…? — подсказа Джена.

— Да. Нещата, които дочухме, бяха толкова невероятни, толкова ужасни. Жена, убита на плажа…

— А вие какво очаквахте? — попита Хейвлок, като безуспешно опитваше да се овладее. Двама… не, трима смахнати старци .

— Не това. Ние не бяхме убийци. Антон беше наредил тя да бъде върната в Прага, да остане под наблюдение, да бъдат наблюдавани и хората, с които се среща, и така в крайна сметка да бъде доказана невинността й.

— Тази негова заповед е била променена.

— Но той не можеше да направи нищо. Ти беше изчезнал и накрая той напълно полудя.

— Изчезнал? Аз ли съм бил изчезнал?

— Така му казаха. И когато научи, той съвсем рухна. Помисли, че е убил и тебе. Не можа да издържи на този последен удар.

— Откъде знаеш това? — настоя Майкъл.

Калязин примигна с навлажнените си очи.

— С нас имаше още един. Той е научил от някакъв негов информатор — лекар.

— Реймънд Александър — поясни Хейвлок.

— Значи Антон ти е казал?

— Бозуел.

— Да, нашият Бозуел.

— Ти спомена името му, когато ти се обадих от Европа.

— Бях изплашен. Мислех, че може да говориш с някого, когото си виждал у дома на Антон… Той често ходеше там. Исках да ти предложа едно съвсем естествено обяснение за неговите посещения и да те накарам да се държиш настрана от него.

— Защо?

— Защото Александър Велики се бе превърнал в Александър Болни. Нямаше те и затова не знаеш. Той вече пише много рядко. Пие по цял ден и по-голямата част от нощта — не може да издържа на напрежението. За щастие читателите отдават това на смъртта на съпругата му.

— Матиас ми каза, че и ти си имал съпруга — каза Майкъл, чието остро ухо беше доловило нещо в гласа на Калязин. — В Калифорния. Когато починала, той те убедил да се преселиш в Шенандоа.

— Имах съпруга, Михаил. В Москва. Убиха я войниците на Сталин. Един човек, излязъл от редиците на „Военная“, един човек, за чието унищожаване и аз помогнах.

— Съжалявам.

Някъде нещо изтрополи. Джена се сепна.

— О, няма нищо — обади се Калязин. — Залоствам старата врата във ветровити нощи с един дървен клин. Когато ви видях, забравих за него. — Старецът се облегна и обхвана лицето си с тънките си жилести ръце. — Трябва да ми кажеш съвсем точно, Михаил, и трябва да ми дадеш време да помисля. Затова не ти отговорих преди малко.