Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Добре, Юг, ето какво ще правим оттук нататък. Ти оставаш с мен, всички останали са свободни. Благодаря ви за всичко, ще се чуем пак.

— Ами Север? Те са в движение в момента.

— Ще се върнат при моряка. Сега вече е техен; нека сами преценят. Рано или късно — довечера, утре или вдругиден, ще му разрешат да излезе. Когато това стане, искам да бъде премахнат. Повече не желаем да чуваме гласа му.

Хейвлок спря колата, свали прозореца и надникна в дъжда, за да разчете табелката, закована на дървото, макар да беше сигурен, че се намира, където трябва. Надписът гласеше:

СЕНЕКА НОТЧ 134 134 Проход, пролом, дефиле, клисура (ам.). — Бел.прев.

НЯМА ИЗХОД

Два пъти беше докарвал тук с колата Леон Зелиенски: първият път един следобед, когато колата му отказа да запали, и вторият — няколко години по-късно, в една нощ като тази, когато Матиас бе изказал опасение, че Леон може да затъне в калта. Зелиенски не затъна, но Майкъл успя и затова получи удоволствието да направи дълга, мокра разходка пеша до вилата на Антон. Помнеше добре пътищата.

Тогава беше откарал Леон Зелиенски у дома, сега идваше да прибере Алексей Калязин. Парсифал.

— Започваме — каза Хейвлок и зави по чакълестия път, по който се виждаха остатъци от отдавна разбит асфалт. — Ако се държим в средата, трябва да успеем.

— Дръж се в средата — съгласи се Джена.

Колата започна да подскача и поднася по тесния път; около тях имаше само подгизнала тъмнина, гумите свистяха, по ламарините тропаха малки камъчета. Кошмарното пътуване с нищо не спомагаше да се отпуснат или да се настроят за тежък разговор. Майкъл се държа брутално с Реймънд Александър, като знаеше, че е прав, макар и само отчасти. Започна да разбира другата страна на страха, обхванал журналиста — страх, който го бе докарал до границата на истерията. Заплахата на Зелиенски беше ясна и ужасяваща: ако Александър издаде руснака или опита да се намеси, по какъвто и да е начин, Зелиенски нямаше да може да направи ежедневното си телефонно обаждане — всеки път от различна кабина. Мълчанието му щеше да бъде сигнал за някого да изпрати ядрените споразумения в Москва и Пекин.

Не можеше и да се използват химически средства, за да бъде принуден Зелиенски да разкрие номера, на който се обаждаше, защото при човек на неговата възраст рискът би бил твърде голям. Сърцето му би се пръснало дори от един кубически сантиметър свръхдоза и номерът щеше да е загубен завинаги. Оставаха само думите. Но с какви думи можеше да бъде убеден един човек да спаси света, ако той държи в ръцете си средството за неговото унищожение? Подобен мозък няма общи точки с логиката, той е обсебен от изопачената картина, която си е създал.

Отдясно на тях се появи малка иззидана от камък къща — по-скоро бунгало — с квадратна форма. Тесен път се спускаше по остър наклон и свършваше на разчистено място под навес, където беше паркирана безлична кола. През единствен огромен прозорец, малко изненадващ за скромното жилище, падаше сноп светлина.

Хейвлок изгаси фаровете и се обърна към Джена:

— Всичко е започнало тук. В главата на човека, който живее ето там. Всичко. От Коста Брава до остров Пуул, от Кол де Мулине до „Пети стерилен“ — началото на цялата тази история е тук.

— Ще можем ли да й сложим край тук, Михаил?

— Ще трябва да опитаме. Да вървим.

Те слязоха от колата и тръгнаха под дъжда през калта на пътя, усещайки ручейчета вода около глезените си. Стигнаха до паркираната кола; зад нея, под навеса, видяха врата с едно-единствено стъпало пред прага. Хейвлок се насочи към вратата, погледна Джена и почука.

След малко вратата се отвори и в рамката се появи слаб, попрегърбен човек с рядка коса и малка сива брадичка. Като видя Хейвлок, очите му се разшириха, устните му се разтвориха и затрепериха.

— Михаил — прошепна човекът.

— Здравей, Леон. Нося ти поздрави от Антон.

Русият мъж също забеляза табелката. За него имаха значение само думите „НЯМА ИЗХОД“. Останалото не го интересуваше. Без да пали фаровете, той направи маневра на няколкостотин фута по-надолу по подгизналия път и спря плътно вдясно, без да гаси двигателя. Отново включи фаровете и бръкна под палтото си, за да извади големия автоматик с навит върху цевта заглушител. Беше разбрал добре инструкциите на мистър Никой — те бяха ясно изложени. Линкълнът трябваше да се появи всеки миг.

И в същия миг го видя. На двеста ярда в началото на пътя, там, където се отклоняваше от магистралата. Русият освободи спирачката и потегли на зигзаг — по онзи характерен само за пияните шофьори начин. Лимузината намали скорост и отби предпазливо максимално вдясно. В същия миг русият ускори, лъкатушейки още по-непредпазливо. Клаксонът на лимузината раздра ромона на дъжда. Когато се доближи на трийсет фута, русият натисна педала на газта, леко отклони надясно и рязко навъртя волана наляво. Разнесе се трясък и предницата на колата се заби в лявата задна врата на линкълна. Колата на русия поднесе и се стовари странично до цялата дължина на другата кола, затискайки вратата на шофьора й.