Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Дявол да ви вземе, кучи синове такива! — изкрещя русият през сваления прозорец, като провлачваше думите и клатеше глава. — Боже господи, целият съм в кръв! Коремът ми!

Двамата мъже в лимузината се хвърлиха към вратите от другата страна. Когато, тичайки, пристигнаха в заслепяващата светлина на фаровете, русият се подаде през прозореца и стреля само два пъти. Абсолютно точно.

— Леон ли да те наричам или Алексей?

— Не мога да повярвам на това, което ми казваш! — извика старият руснак, седнал пред камината, приковал погледа на сълзливите си примигващи очи върху Хейвлок. — Процесът беше дегенеративен, необратим. Нямаше никаква надежда.

— Малко хора притежават мозък и воля като тези на Антон. Никой не може да каже дали той някога ще се възстанови напълно, но състоянието му значително се подобри. Лекарствата и електротерапията помогнаха и сега той отново разбира какво става около него. И е ужасен от онова, което е направил — Хейвлок седна на стола пред Зелиенски-Калязин. Джена остана права до вратата, която водеше към малката кухня.

— Но такова нещо никога по-рано не се е случвало!

— Също така никога не е имало такъв като Матиас. Пожела да ме види, изпратиха ме на остров Пуул и той ми разказа всичко. Само на мен.

— Остров Пуул?

— Там го бяха изпратили на лечение. Та, Леон или Алексей, стари приятелю?

Калязин поклати глава:

— Не Леон, никога не е имало Леон. Само Алексей.

— Е, ти имаше добри години като Леон Зелиенски.

— Убежище, прието под натиска на обстоятелствата, Михаил. Аз съм руснак и нищо друго. Просто убежище.

Хейвлок и Джена се спогледаха; той видя в погледа й, че тя одобрява — беше направо възхитена — подхода, който той неочаквано бе възприел.

— Ти сам дойде при нас… Алексей.

— Не съм идвал при вас. Избягах от другите. От хората, които искаха да покварят душата на моята родина, които прекрачиха границата на нашите убеждения, които убиваха без нужда, безпричинно, стремейки се към властта заради самата власт. Аз вярвам в нашата система, Михаил, не във вашата. Но не и те; те щяха да превърнат думите в оръжия и тогава никога нямаше да се разбере кой е бил правият. Защото всички щяхме да изчезнем.

— Чакали — повтори Хейвлок чутото само преди няколко часа — фанатици, които в мислите си маршируват с Третия райх. Които вярват не че времето е на тяхна страна, а бомбите.

— Достатъчно.

— „Военная“.

Калязин рязко вдигна глава.

— Никога не съм казвал на Матиас това.

— И аз. Но бях на оперативна работа шестнайсет години. Предполагам, не се заблуждаваш, че не съм чувал за ВКР?

— Тези хора не говорят от името на Русия, от името на нашата Русия!… С Антон сме спорили до зори. Той не можеше да разбере и как би могъл да разбере с неговото минало на умен и уважаван човек, с парите си и отрупаната маса? Тук никой от вас не би могъл, с изключение на негрите може би. Ние не притежавахме нищо и ни бе казано да не очакваме нищо, поне не в този свят. Книги, училища, образование — тези неща не бяха за нас, за милионите наши хора. Бяхме просто работен добитък, използван, докато е необходим от нашите „господари“… по волята на Бога… дядо ми е бил обесен за кражба на дивеч от княза. Кражба на дивеч ! Но всичко това се промени, промени се от милионите като нас, поведени от пророци, които нямаха нужда от бог, допуснал да съществува такова нещо като човешки добитък. — По тънките бледи устни на Калязин плъзна странна усмивка. — Нарекоха ни атеистични комунисти. А какви искаха да бъдем? Ние знаехме как са организирани нещата в лоното на Светата църква ! Един Бог, който заплашва с вечни мъчения, ако някой надигне глас срещу ада, в който живеехме, не може да бъде Бог на девет десети от човечеството. Той може и трябва да бъде сменен, трябва да бъде освободен поради некомпетентност и непредизвикана с нищо пристрастност.

— Подобен аргумент трудно би могъл да се отнесе само до предреволюционна Русия — възрази Майкъл.

— Определено не, но ситуацията е симптоматична… а и се отнася до нас! Затова един ден вие ще загубите. Не през това десетилетие или следващото, може би не в продължение на дълги години, но ще загубите. Твърде много маси по света са празни, твърде много хора са с подути от глад кореми, а на вас твърде малко ви пука.

— Ако това се окаже истина, тогава ние заслужаваме да загубим. Но аз не мисля, че е истина. — Хейвлок се наклони напред, подпрял лакти на коленете си, и погледна директно в очите стария руснак: — Оказва се, че ти получаваш убежище, но не даваш нищо в замяна, правилно ли разбирам?