Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Съжалявам, но това е заповед. Дръжте се надалече. Знаете къде отиваме, затова просто поемете по планинския път, който ви описах. Сенека или как там се казваше. Изкачете се по него на половин миля. Ние ще бъдем там.

— Имате ли нещо против да повторите заповедта, сър?

Майкъл го стори.

— Сега ясно ли е?

— Да, „Пети стерилен“. Но освен това е и записано.

Върху прашната кола се изля порой, който изми прахта и калта по нея. Шофьорът навлезе в дълъг завой, когато светна червеният индикатор на панела на мощния предавател.

— Ние сме на друга честота — обади се мъжът до шофьора и взе микрофона. След това натисна бутона за разговор.

— Юг?

— Да, ние сме.

— Обажда се Виктор. Наближавам Уорънтън на 56-а. Къде се намирате?

Човекът с микрофона разгледа картата на коленете си с помощта на фенерче.

— Север е на 17-а в посока Маршал. Можеш да го прехванеш в Уорънтън.

— Как са нещата?

— Нормално. Смятаме, че когато пристигнат в Маршал, или ще продължат на север по 17-а, или ще се насочат на запад по „Фронт Роял“. От завоите тук ти настръхва косата; навлизаме в планините.

— Покрили сме и двата пътя за нагоре. Искам да знам кой от двата ще изберат, както и дистанцията между „Пети стерилен“ и охраната му. Използвайте този канал. Ще ви настигна след десет-петнайсет минути.

— По кой вариант ще действаме?

— По моя.

Русият мъж, който седеше пред волана на новия „Блу Ридж Дайнър“, се отпусна на мястото си с микрофон в ръка и поглед, прикован в пътя. Натисна бутона.

— На какво разстояние е линкълнът? — попита глас от говорителя.

— Още не се е появил.

— Сигурен ли си?

— Не видях светлини от фарове, а всеки глупак, който се е довлякъл дотук в тази каша, няма да кара без фарове.

— Това не е нормално. Ще се обадя пак след малко.

— Оборудването си е твое.

Русият отпусна микрофона и се пресегна за цигарите на задната седалка. Изтръска една от пакета, поднесе я до устата си и щракна запалката. Бяха изминали трийсет секунди, а линкълн континенталът все още не се появяваше, всъщност отпред не се виждаше нищо, освен плътната стена на дъжда. Четиридесет и пет секунди. Нищо. Когато мина минута, от говорителя се разнесе глас, придружен с пращене.

— Фронт Роял, къде си сега?

— Още съм тук и чакам. Каза, че ще се обадиш пак, не помниш ли?

— Мина ли охраната?

— Не. Ако беше минала, щях да ти се обадя, приятел… Почакай. Задръж така. Май са нашите хора. — Откъм завоя се появи сноп светлина и само след секунди една дълга, тъмна кола с рев профуча покрай тях в пороя. — Току-що ни задмина, момко. Потеглям и аз. — Русият се изправи в седалката и плавно изкара колата на пътя.

— Ще се обадя пак — обеща гласът.

— Започваш да се повтаряш, приятелю — промърмори русият и натисна педала на газта. Постепенно набра скорост, внимателно наблюдавайки пътя пред себе си, и след малко зърна червените габарити на линкълна в дъжда. Пое дъх с облекчение.

— Фронт Роял? — разнесе се пак гласът в говорителя.

— Тук съм, скъпа.

— Прехвърли се на 1720 мегахерца за специални инструкции.

— Прехвърлям се в момента. — Русият се пресегна и натисна метален бутон; в тясното прозорче над потенциометрите на предавателя светна цифрова индикация. — Тук е Фронт Роял.

— Тук е онзи, когото не познаваш, Фронт Роял.

— Приятно ми е да не се запознаем, приятелю.

— Колко ти плащат за тази нощ? — попита новият глас.

— Тъй като ти си човекът, когото не познавам, мисля, че би трябвало да знаеш.

— Добър ли си?

— Много. Добри ли са парите ти?

— Нали ти е платено?

— Не и за това, което ще поискаш сега.

— Усещаш нещата.

— Ти не се и опитваш да ги прикриеш.

— Става дума за големия ни приятел, който е пред тебе. Той знае къде отива малкото му братче, съгласен ли си?

— Сигурно е така. Дистанцията между тях е много голяма за нощ като тази.

— Мислиш ли, че би могъл да се вклиниш помежду им?

— Мога да го направя. И после какво?

— После ще си получиш премията.

— За какво?

— Малкият все трябва да спре някъде. Когато го направи, не искам около него да се навърта и големият му брат.

— Говориш за доста голяма премия, мистър Никой. Колата, за която говориш, е „Ейбрахам“.

— Шест цифри — обеща гласът. — Един безразсъден шофьор. Безразсъден и много точен.

Артър Пиърс кимна към прозореца и дъжда, когато подмина старата кола на четвъртата миля по пътя „Фронт Роял“. Взе микрофона и се обади на честота 1720 мегахерца: