Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Да, помня — Александър отпи и отново погледна Джена. — Благодаря ви.

Тя кимна.

— Моля ви, продължете.

— Да, разбира се… Разхождахме се по билото — ние двамата старци през онзи късен следобед, когато изведнъж той се спря, обърна се към мен и ми каза: „Трябва да направиш както ти казвам, защото пред нас се разкрива възможност, каквато светът никога вече няма да има.“ Отговорих му, че нямам навика да се поддавам на подобни молби, без да знам какво точно се иска от мен. Каза, че това не било молба, а категорично изискване, а също и че ако откажа да го изпълня, той ще разкрие ролята, която двамата с Матиас сме играли в неговата шпионска дейност. Щял да ни разкрие и двамата и да ни унищожи. Това ме разтревожи — изплаших се най-вече за Антон, но се страхувах и за себе си, разбира се. Не бих могъл да излъжа.

— Какво искаше от вас? — попита Хейвлок.

— Трябваше да се превърна в един нов Бозуел и да отразя в списанията, на които сътруднича, постепенното влошаване на състоянието и окончателното рухване на един мъж, притежавал власт, която бе в състояние да тласне света в бездната, отворила се за него самия. Ролята на моя Самуел Джонсън се отреждаше на Матиас, а посланието ми до човечеството трябваше да съдържа отрезвяваща нотка: „Не бива да се допусне повторно подобно нещо; никога вече никой не бива да бъде издиган на такива висоти.“

— „Ние направихме от него Бог, макар да не притежавахме небесата“ — спомни си Майкъл думите на Беркуист.

— Добре казано — съгласи се журналистът и кимна. — Бих искал да е излязло изпод моето перо. Но както е казал Уайлд, вероятно ще го направя, ако ми се удаде възможността.

— Значи онзи следобед — намеси се Джена — руснакът ви е казал какво става с Матиас?

— Да. Беше се виждал с него и забелязал симптомите. Неочаквани тиради, последвани от необясними ридания, постоянни опити за самооправдание, престорена смиреност, използвана като претекст да се изтъкнат личните заслуги… нарастваща подозрителност по отношение на околните. И една напълно нормална фасада за пред обществеността. А с течение на времето — загуба на паметта, най-вече по отношение на провалите, която се превръща в необходимост да бъдат обвинени други за тези провали, ако някой се опита да съживи спомените… Аз сам видях всичко това и го описах. Започнах да пътувам до Шенандоа почти всяка седмица…

— В неделните дни? — прекъсна го Хейвлок.

— Да, неделите.

— А Декер?

— О, да, капитан Декер. Трябва да разберете, че човекът, когото наричате Парсифал, бе съумял да убеди Антон, който се чувстваше все по-зле, че цялата му политика, всичките му виждания ще намерят върховното си оправдание в абсолютната власт. Наричаха замисъла си „Ръководната цел“ и бяха намерили човека, който да им достави необходимото за неговата разработка.

— За решаващата шахматна партия — прошепна Майкъл.

— Да. Декер идваше по задния път и се срещаше с Матиас в едно бунгало, където той обичаше да се усамотява.

— Заслонът — каза Хейвлок. — Където е използвал устройство за запис, активиращо се от човешки глас.

— Да, безотказно — промълви Александър едва доловимо. — Никога не го подвеждаше. Дори по-късно, когато двамата с… Парсифал играеха своята страшна игра, още по-страшна от това, че единият от играчите беше Матиас. Страшна още и поради това, че Матиас щеше да се превърне във военен диктатор, страшна, защото той — гениалният дипломат, не виждаше целта на онзи, когото наричате Парсифал, но виждаше останалите, разговаряше с тях. С руските генерали и учени, които ги нямаше, с китайските военачалници и комисари от другата страна на земното кълбо. В тези мигове той ги виждаше , те бяха там, при него. Това беше някаква терапия чрез самоиндуцирани психиатрични сеанси от най-разрушителен тип. И всеки следващ път той излизаше от нея по-зле, очите зад очилата с рогови рамки ставаха все по-разфокусирани. Сякаш се съвземаше след поемане на наркотик, но идваше в съзнание с все по-размътена глава. Болестта му се развиваше прогресивно, но той някак съумяваше да действа и в двата свои свята… Видях всичко това и го описах.

— И в кой момент се сетиха за мен? — поинтересува се Хейвлок. — И защо точно за мен?

— Ти беше там през цялото това време — твоите снимки бяха на бюрото му, там, в заслона. Имаше цял албум със снимки на двама ви, когато сте тръгнали на къмпинг из Западна Канада.

— Бях забравил — каза Майкъл. — Това беше толкова отдавна. Тогава се дипломирах и Антон ми стана ръководител.