Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Мисля, че знам, Михаил — Джена докосна Майкъл и погледна седналия Александър. — Той неслучайно използваше множественото число. Този човек не е Парсифал. Може би негов слуга, но не самият Парсифал.

— Истина ли е? — попита Хейвлок.

— Налей си нещо и предложи на мис Карас някакво питие, Майкъл. Знаеш правилата. Ще ти разкажа една история.

— Никакви питиета. Правилата ти вече не са валидни.

— Поне седни и прибери този пистолет. Няма от какво да се страхуваш тук. От мен най-малко. Вече не.

Хейвлок погледна Джена, кимна и двамата седнаха на съседни столове. Джена извади снимките изпод палтото и ги сложи в скута си. Майкъл пусна пистолета в джоба си.

— Добре, продължавай — каза той рязко.

— Преди много години — започна журналистът, загледан в чашата в ръцете си — Антон и аз извършихме престъпление. В нашето съзнание то беше много по-сериозно, отколкото всякакво евентуално наказание за него, а наказанието би трябвало да бъде максималното. Бяхме заблудени… „преметнати“ е безобидната дума, „измамени“ е малко по-точна, но най-правилната е „предадени“. Но фактът, че това е могло да се случи именно на нас — двама прагматични интелектуалци, за каквито се смятахме — беше трудно поносим. Но това се беше случило. — Александър доизпи брендито и остави чашата на масичката до него. След това скръсти пухкавите си деликатни ръце и продължи: — Дали заради приятелството ми с Матиас или поради положението ми в този град, каквото и да е то, но един човек ми се обади от Торонто, за да ми каже, че се е снабдил с фалшив паспорт и излита за Вашингтон. Той беше съветски гражданин, образован човек на възраст малко над шестдесетте и с относително високо положение в съветското правителство. Намерението му беше да избяга и той ме попита дали не бих могъл да го свържа с Ентъни Матиас. — Журналистът поспря, наведе се напред и се хвана за дръжките на креслото: — Нали знаеш, в онези дни едва ли не всеки знаеше, че Антон го очаква необикновено бъдеще и влиянието му нарастваше с всяка негова следваща статия, с всяко посещение във Вашингтон. Аз се съгласих да организирам срещата и тя се състоя в тази стая. — Александър се облегна назад в креслото и се вторачи в една точка на килима. — Този човек имаше необикновен поглед върху нещата отвътре, разполагаше с огромна информация за вътрешните проблеми на Съветите. Само месец по-късно вече работеше за Държавния департамент. Три години по-късно Матиас стана специален съветник на президента, а след още две — държавен секретар. Този човек от Русия, дошъл през Торонто, продължаваше да работи в Департамента и талантите му бяха толкова високо ценени, че вече обработваше строго секретна информация като директор на службата за Източния блок, която се занимаваше с разпитите на бегълци и анализа на донесенията оттам.

— Кога разбрахте? — попита Хейвлок.

Журналистът вдигна поглед и тихо отговори:

— Преди четири години. Това стана отново в тази стая. Този бежанец поиска да се срещне с двама ни: заяви, че онова, което имал да ни каже, било спешно и че плановете ни за същата вечер трябвало да се променят… не било възможно никакво отлагане. Седна там, където сега седи мис Карас, и ни разказа истината. Призна, че е съветски агент и че непрекъснато е предавал особено поверителна информация в Москва през последните шест години. Но се било случило нещо и станало невъзможно повече да функционира в същата роля. Каза, че се чувствал стар и изхабен и не можел да издържа на напрежението. Искаше да изчезне.

— А тъй като вие двамата с Антон — прагматичните интелектуалци — сте били отговорни за продължилата цели шест години инфилтрация, той е могъл да иска каквото си пожелае — каза с остър тон Майкъл. — Боже, опази великите мъже да бъдат опетнени.

— От една страна, това, разбира се, имаше известно значение, но имаше и своето оправдание. Антон Матиас беше в зенита си, отдаден на преструктурирането на глобалната политика, беше на път да постигне сериозни споразумения и да доведе нещата до истинско разведряване, за да направи от света едно малко по-безопасно място за живот, отколкото преди него. Подобно разкритие би представлявало политическа катастрофа, би го унищожило и сложило край на доброто дело, с което се бе захванал. Сам аз изтъкнах този аргумент с всичката му сериозност.

— О, убеден съм, че не са били необходими кой знае какви усилия, за да го убедиш — каза Хейвлок.

— Все пак малко повече, отколкото си мислиш — отвърна Александър с нотка на гняв в гласа си. — Ти, изглежда, си забравил що за човек беше той.