Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Както го описваш — намеси се Джена със спокоен, но твърд глас — има едно крещящо противоречие, което трудно ще обясниш. Готов ли си да го обвиниш в това, че е познавал съветския агент и не е направил нищо по въпроса? И то особено след като става дума за такава личност като помощник държавен секретар.

— Не, аз не мога да го обясня, но той може. И ще го направи. Той ме изпрати на остров Пуул, той ми наговори глупостите за някакъв офицер, който случайно издал тайната пред жена си по време на отпуск. Такъв човек изобщо не е имало — никакви молби за отпуск поради извънредни обстоятелства не са били подавани.

— Може би така е защитавал истинския източник на тази информация?

— Тогава защо ще ми сервира такава сложна лъжа? Защо просто не откаже да разкрие източника на информацията? Но не, той е искал да му повярвам, накара ме да му дам дума, че няма да го издам… знаейки, че аз ще направя всичко, за да го предпазя от неприятности.

— С каква цел! — запита Джена, приближавайки се до бюрото. — И най-вече, защо е решил да каже на тебе? За да те убият ?

— Нека той отговори на тези въпроси. — Хейвлок се пресегна към телефона и натисна бутона за разговор по вътрешната уредба. — Искам кола и охрана, която да ме следва. До място на около един час път оттук. Веднага! — Той натисна отново бутона, задържа за миг поглед върху него, а после поклати глава: — Не — каза той.

— Президентът ли? — поинтересува се Джена.

— Няма да му кажа. Още не. В състоянието, в което се намира, той ще изпрати там цял батальон командоси. Така няма да научим истината. Заклещен в ъгъла по този начин Александър може просто да си тегли куршума.

— Но ако си прав, какво повече има да се научава?

— Защо! — с гняв произнесе Майкъл, издърпа горното чекмедже и извади от него ламата. — А също и как — допълни той, провери пълнителя и го щракна обратно. — И голямото противоречие, за което ти спомена. Предателството пред любимата му република.

— Идвам с тебе.

— Не.

— Да! Този път нямаш право да ми откажеш. Моят живот е в онази стая… както и смъртта ми. Имам правото да бъда там!

— Може и да имаш правото, но няма да дойдеш. Онзи кучи син е разработил сценария на всичко, той беше определил, че трябва да умреш.

— Трябва да знам защо !

— Ще ти кажа после. — И Майкъл понечи да тръгне.

— Ами ако не можеш? — извика Джена и се изпречи пред него. — Да, Михаил, погледни ме! Да предположим, че няма да се върнеш… това също е възможно, нали? Нима с това последно твое решение ще ме накараш да полудея?

— Нали ходихме там? Няма алармена сигнализация, няма кучета, няма и охрана. Освен това той не ме очаква. Ще се върна, и то с него !… Защо, по дяволите, ще полудяваш?

— Веднъж вече те загубих — обичах те и те загубих! Мислиш ли наистина, че мога да приема дори само риска да те загубя отново и никога да не разбера защо? Какво още би поискал от мене?

— Искам само да си жива.

— Не мога да съм жива, няма да съм жива, ако ти не си с мен! Опитвах го вече… и никак не ми хареса. Каквото и да ни чака там, то чака двама ни, а не само теб. Просто не е справедливо, Михаил, и ти много добре го съзнаваш.

— Пет пари не давам за справедливостта! — Той я придърпа към себе си, осъзнавайки, че го прави с пистолет в ръка, а искаше само едно — да са някъде другаде, където няма да има пистолети… никога . — Единственото, което ме интересува, си ти. Знам какво преживя, знам какво ти причиних. Искам да останеш тук, за да съм спокоен, че нищо няма да ти се случи. Не мога да рискувам теб, не разбираш ли?

— Защото ме обичаш?

— Толкова много… наистина толкова много.

— Тогава уважавай ме също! — извика Джена, отметна глава назад и русата й коса се разпиля върху раменете й. — Дяволите да те вземат, Михаил, уважавай ме!

Хейвлок я изгледа, видя гнева и молбата в погледа й. За толкова много неща съм ти задължен .

— Хайде — каза той. — Да си вземем палтата. И да тръгваме.

Джена се обърна и отиде до масичката, откъдето взе снимките, включително и падналата на пода.

— Добре — отговори тя.

— Защо е всичко това? — попита Майкъл и кимна с глава към снимките.

— А защо не? — отвърна му тя.

Скритият в тъмнината на върха на бора мъж заби прикрепените към обувките си шипове по-дълбоко, после нагласи колана, за да разпредели по-равномерно натоварването. Изведнъж в далечината под него той съзря светлините от фаровете на кола, която се задаваше по алеята към „Пети стерилен“. Той вдигна бинокъла с инфрачервената приставка с дясната ръка, а с лявата издърпа предавателя от колана. Опря микрофона до устните си и натисна бутона.