Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Нещо става — каза той. — Имайте готовност. Отговорете.

— Север те чува — чу се кратък отговор.

— Юг също — беше вторият.

Мъжът пъхна включения предавател в кожената яка и фокусира бинокъла върху излизащата кола. Беше буикът. Той донагласи фокуса и образите зад предното стъкло станаха контрастни.

— Това са нашият човек и жената — съобщи той. — В момента завиват на север. Сега е твой, Север.

— Готови сме.

— Юг, потегляй и заеми втората позиция.

— Тръгвам веднага. Север, дръж ни в течение. Искаме да знаем кога да те сменим.

— Ще го направя.

— Задръжте за момент! Има и втора кола… Това е линкълнът с двама федерални агенти на предните седалки, но не мога да кажа нищо за задните… А, вече мога. Отзад няма никой.

— Това е охраната — ненужно поясни единият от двамата, седящи в колата на миля и половина по на север.

— Дръжте се на голяма дистанция — посъветва ги мъжът на дървото. — Тези хора са много любопитни.

— Не се безпокой.

Буикът стигна до пресечката и зави наляво; линкълн континенталът го следваше на няколкостотин ярда като огромен звяр, който охранява малкото си. И двете коли поеха на запад.

В тъмната работилница на бензиностанцията хидравличният крик се задвижи със съскащ звук и още преди да се спусне, двигателят на колата мощно изрева. Шофьорът вдигна предавателя и се обади:

— Юг, те поемат по маршрут „В“. Тръгни на запад по успоредния път и ги поеми шест мили по-надолу.

— Насочвам се на запад по паралелния — чу се в отговор.

— Побързай — допълни Север. — Защото те бързат.

Светлините на фаровете осветиха бялата ограда, която очертаваше границите на имението на Александър. Секунди по-късно отляво се появиха лъчите на прожекторите, осветяващи дърветата в огромния преден двор. Гората и каменната къща бяха зад тях. Както очакваше Хейвлок, на алеята нямаше паркирали автомобили; само някои прозорци светеха. Той намали ход и издърпа микрофона от отделението под таблото.

— Ескорт, стигнахме — съобщи той, като натисна бутона за предаване. — Останете на пътя. Няма гости и искам човекът, с когото ще се видим, да мисли, че сме дошли сами.

— Ами ако ви потрябваме? — запита някакъв глас.

— Няма да се наложи.

— Това не е достатъчно. Съжалявам, сър.

— Добре тогава, ще ме чуете. Аз не съм притеснителен, ще стрелям един-два пъти.

— Това звучи по-приемливо, но само ако сме край къщата.

— Искам да останете тук, на пътя.

— Съжалявам отново, сър. Ще оставим „Ейбрахам“ тук, но ще дойдем там, отвън и наблизо. Да сме подръка.

Майкъл сви рамене и остави микрофона. Беше безполезно да спори. Изгаси фаровете и зави по входната алея, като изключи двигателя. Колата се плъзна безшумно по инерция и спря на трийсетина фута от входа. Той хвърли поглед на Джена:

— Готова ли си?

— Никога не съм се чувствала по-готова през живота си. Дори пред смъртта си. Той искаше и двете. — И тя скри снимките под палтото си. — Хайде.

Слязоха от колата и изкачиха широките стъпала, които свършваха пред масивната дъбова врата. Хейвлок натисна звънеца и за пореден път усети колко непоносимо е очакването. Вратата се отвори и на прага застана униформената прислужница, която очевидно беше изненадана.

— Добър вечер. Инид, доколкото си спомням?

— Да, сър. Добър вечер. Не знаех, че мистър Александър очаква гости.

— Ние сме стари приятели — обясни Майкъл, сложил ръката си върху тази на Джена, и двамата пристъпиха вътре. — Поканите са излишни. Това е част от правилата.

— Никога не съм чувала това правило.

— Е, то е относително ново. Мистър Александър на обичайното за този час място ли е? В библиотеката?

— Да, сър. Ще му съобщя, че сте тук. Може ли отново да ми кажете името си, ако обичате?

Неочаквано в големия входен хол се разнесе кухо отекващ глас:

— Не е необходимо, Инид. — Беше отсеченият, пронизителен глас на Реймънд Александър, идващ откъм невидим говорител. — Освен това аз очаквах мистър Хейвлок.

Майкъл огледа стените и стисна ръката на Джена по-силно.

— Това поредното правило ли е, Реймънд? Да се убедиш, че гостът е онзи, който казва, че е?

— И то е относително ново — отвърна гласът.

Хейвлок и Джена минаха през елегантната дневна, запълнена с антики от най-далечните кътчета на земята, и стигнаха до украсената с дърворезба врата на библиотеката. Той я дръпна вляво и тя го разбра. Ръката му бръкна за ламата под сакото и той я задържа там, докато завърташе тежката месингова дръжка. Бутна вратата да се отвори и опря гръб в стената, готов да използва пистолета.