Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— По-скоро никога не съм знаел.

— Споменахте „от една страна“ — прекъсна ги Джена. — А от друга?

Журналистът прехвърли поглед върху Джена, преди да отговори.

— Този човек беше получил заповед, която не можеше… не искаше да изпълни. Беше му казано да има готовност за серия шокиращи донесения от Източния блок, които трябваше да оформи по такъв начин, че да принуди Матиас да поиска морска блокада на Куба и едновременна заповед на президента за поставяне на въоръжените сили в състояние на бойна готовност.

— Ядрена тревога?

— Да, мис Карас. Едно повторение на ракетната криза от 62-ра година, но много по-провокативно по характер. Смайващите разкрития, които щяха да принудят Матиас на този ход, щяха да потвърдят „уликите“, получени от спътникови снимки, които да показват разположено из джунглите и по цялото южно крайбрежие на Куба нападателно ядрено оръжие, готово за предстояща атака.

— С каква цел? — запита Джена.

— Геополитически капан — отговори Майкъл. — Този, който се хване в него, е загубен.

— Точно така — съгласи се Александър. — Антон изправя цялата военна мощ на Съединените щати на прага на войната, но в същия момент всички врати на Куба се отварят и се отправя покана към инспекционни екипи от цял свят да дойдат и се убедят сами. Нищо особено, но Антон Матиас трябва да изтърпи голямо унижение, проявил се пред света като истеричен паникьор, какъвто никога не е бил — и целият му брилянтен труд по преговорите да бъде сведен на нула. Както и оздравителният процес, свързан с тях.

— Но този съветски агент — каза Джена озадачено — същият, който в продължение на шест години е изнасял тайни за Москва, поне е бил професионалист, ако не нещо друго, и е отказал. Обясни ли защо?

— Доста сантиментално, както си помислих тогава. Той каза, че Антон Матиас бил прекалено ценен, за да бъде хвърлен на глутницата маниаци в Москва.

— „Военная“ — обади се Хейвлок.

— Въпросните шокиращи донесения се получиха и бяха игнорирани. Никаква криза не се разви от тях.

— Щеше ли да ги приеме Матиас за автентични, ако не знаеше? — попита Майкъл.

— Някой щеше да го принуди. Ако не бяха предупредени какво да очакват, ако не знаеха каква е стратегията, някои напълно искрени и загрижени мъже и жени на работа в този отдел щяха да се обезпокоят и поне един от тях сигурно би отишъл да разкаже каква е ситуацията на някого като мен. Антон се обади на съветския посланик и води с него дълъг разговор на четири очи. Някои хора загубиха работата си в Москва.

— Отново са се върнали — намеси се Хейвлок.

Журналистът примигна — той нито разбираше, нито се преструваше, че разбира какво му казва Майкъл. След това продължи:

— Човекът, който ни измами, но който не можеше да извърши предателство спрямо някакъв свой вътрешен глас, изчезна. Антон направи това възможно. Той го снабди с документи за нова самоличност, даде му възможност да започне нов живот далече от онези, които биха го убили.

— Но и той отново се върна — подсказа Майкъл.

— Той изобщо не беше заминавал. Но да, в известен смисъл завърна се. Преди около година той ме посети без предупреждение, без предварително обаждане и каза, че трябвало да поговорим. Не в тази стая, той не искаше да говори тук и му бях благодарен за това. Помнех много добре онази нощ, когато ни разкри какво бяхме сторили. Беше късен следобед и ние тръгнахме на разходка по билото над долината — двама възрастни мъже, които бавно крачат, внимателно стъпват по земята, единият дълбоко изплашен, другият напрегнат, но любопитен… и по един странен начин, сякаш обладан от нечиста сила — Александър замълча за малко. — Бих искал малко бренди, не ми е никак лесно да говоря тези неща.

— Аз не искам — заяви Майкъл.

— Къде е? — попита Джена, стана и отиде при масичката, за да вземе чаша.

— На медното барче — каза старецът и я погледна. — До стената, скъпа.

— Продължавай — каза Майкъл с нетърпение в гласа. — Тя те чува, и двамата те чуваме.

— Наистина искам. Имам нужда от малко бренди… Майкъл, не изглеждаш добре. Изморен си, не си избръснат и имаш сенки под очите. Трябва да се грижиш повече за себе си.

— Ще си отбележа.

Джена се върна от барчето.

— Ето — тя подаде на Александър чашата и се върна на стола.

Едва сега Хейвлок забеляза, че ръката на Реймънд трепери. Затова той държеше чашата с двете си ръце, здраво стискайки я, за да намали треперенето.

— „… по един странен начин, сякаш обладан от нечиста сила“. Беше стигнал дотук — подкани го той.