Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Наистина ли е необходимо това, Майкъл?

Хейвлок бавно застана в рамката на вратата, докато приспособи зрението си към мекото индиректно осветление в библиотеката. Източниците бяха два: единият — настолна лампа с абажур с пискюли върху огромното бюро в дъното на стаята, вторият — лампион на пода над меко кожено кресло, който хвърляше светлината си основно върху безумно рошавата коса на Реймънд Александър. Старият боен кон седеше, без да помръдва, и бледите му подпухнали ръце стискаха чаша с бренди, опряна в халата от тъмночервено кадифе.

— Влезте — каза той и се обърна към някакво устройство, което приличаше на обикновена кутия, поставена на масичката до него. Натисна един бутон и мониторът над главите им върху стената над вратата бавно угасна. — Мис Карас е симпатична жена. Направо прекрасна… Влезте, скъпа.

Джена се появи на вратата и застана до Майкъл.

— Вие сте чудовище — каза тя със спокоен глас.

— Нещо много по-лошо.

— Искахте да убиете и двама ни — продължи Джена. — Защо?

— О, не него, никога не е ставало дума за него. Само не… Михаил . — Александър повдигна чашата до устните си и отпи. — Вашият живот… или смърт… никога не са били разглеждани по един или друг начин. Нещата бяха извън нашия контрол.

— Бих могъл да те убия заради това — каза Хейвлок.

— Повтарям. Извън нашия контрол. Откровено казано, ние смятахме, че тя ще се оттегли, ще се върне в Прага и, макар и след време, ще заживее нормално. Не разбираш ли, Майкъл, тя не беше важна. Само ти, ти единствен беше от значение. Ти трябваше да се оттеглиш, а ние знаехме, че те никога няма да те пуснат, защото беше изключително ценен. Затова трябваше да го направиш сам, трябваше сам да поискаш. Отвращението ти трябваше да е толкова дълбоко, толкова болезнено, че за теб да не остане друг изход. Така и стана. Ти се оттегли. Това беше необходимо.

— Защото те познавах — каза Хейвлок. — Познавах човека, който водеше един болен, нищо неразбиращ приятел надолу по пътя на лудостта, превръщайки го в една гротескна фигура. Защото познавах човека, който причини всичко това на Антон Матиас. Познавах Парсифал.

— Това име ли измислиха? Парсифал? Иронията не е лишена от известно изящество. Този Парсифал не би могъл да лекува рани, той можеше само да ги разтваря по-широко. Навсякъде.

— Затова си направил всичко това, нали? Знаел съм за тебе.

Александър поклати глава и хилядите къдри в несресаната му коса се раздвижиха, а зелените очи под гъстите му извити вежди се притвориха за миг.

— И аз не бях важен. Антон настояваше. Той непрестанно мислеше за тебе. Ти беше единственото, останало от разпадащата му се психика, от изчезващото му съзнание.

— Но ти си знаел как да го направиш. Познавал си двоен руски агент, толкова високопоставен, че би могъл да стане един ден държавен секретар. И сигурно щеше да стане, ако не беше отишъл на онзи плаж в Коста Брава. Ти си знаел къде е, знаел си името му и ти си се свързал с него!

— Ние нямахме нищо общо с Коста Брава! Аз научих за случилото се там едва след като поразпитах за тебе. Не можехме да разберем нищо, бяхме шокирани.

— О, не и Матиас. Него нищо вече не е можело да го шокира.

— И едва тогава разбрахме, че нещата са излезли извън нашия контрол.

— Защо говориш в множествено число? Става дума само за тебе !

Възрастният журналист отново застина за миг, стискайки чашата с двете си ръце. Той погледна Майкъл право в очите и каза:

— Да. Аз знаех.

— И ме изпрати на остров Пуул, като очакваше, че ще бъда убит, и вече мъртъв, щях да бъда виновен, защото съм мълчал.

— Не! — Александър отново поклати глава, този път енергично. — Никога не съм предполагал, че ще отидеш там, никога не съм допускал, че ще ти позволят да стигнеш дотам.

— А онази изключително убедителна история за съпругата на офицера, с която си се запознал, и нещата, които уж ти била разказала? Лъжа от начало до край. Никой не е излизал в отпуск и никой не е напускал острова. Но аз ти повярвах и даже ти обещах, че ще опазя анонимността на твоя информатор. Обещах да опазя тебе! И не казах на никого, даже на Бредфорд.

— Да, аз исках да те убедя, но не по този начин. Исках да тръгнеш нагоре по стълбицата, да използваш връзките си. Да се изправиш срещу тях и да ги накараш да ти кажат истината… И тогава, след като научиш цялата истина, ти може би щеше да разбереш. И може би щеше да спреш развитието на нещата… Без моето участие.

— Но как? Как, за Бога?