Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Москва установи контакт с него в края на следването му в Мичиган и го предупреди, че е на прага на нов живот. Срещата премина донякъде забавно, защото на нея се появи кадровик на една от големите компании, който се представи като човек, прегледал списъка на студентите и пожелал да говори с някой си Артър Пиърс. Но в онова, което му каза впоследствие, нямаше нищо забавно — новините бяха сериозни и опияняващи.

Наредено му бе да постъпи в армията и да търси там възможности за неколкократно повишение и контакти из средите на цивилните и военните кръгове. След изслужване на подходящ срок трябваше да се уволни и да се върне, но не в Средния запад, а във Вашингтон, където други щяха да се погрижат талантът и кариерата му да станат известни. Щяха да се появят много компании, готови да го наемат на работа, но той трябваше да изчака ход от страна на правителството. И да приеме предложението.

Но всичко минаваше през армията, в която трябваше да даде всичко, на което е способен, и да продължи да бъде най-добрият. Неговите майка и татко организираха прощално парти във фермата и поканиха всичките му приятели, включително голяма част от отряд 37 на бойскаутите. Изпращането се оказа прощално в повече от един смисъл. В края на вечерта майка и татко му казаха, че повече няма да ги види. Обясниха му, че остаряват и са си свършили работата. А той трябваше да им даде основание да се гордеят с него. Освен това талантите им били нужни на друго място. Разбра ги: каузата стоеше над всичко.

За пръв път, откакто беше навършил тринайсет години, плака онази нощ. Беше простимо, а и това бяха сълзи на радост.

Какви години, мислеше си Артър Пиърс, разглеждайки в евтиното огледало лицето с останките от сива коса и захабената яка около шията. Струваше си да се изживеят; и доказателството за това щеше да бъде в ръцете му само след няколко часа.

Сега започваше очакването. Наградата — място в историята.

Майкъл отвори очи, заобиколен от тъмнокафява кожа, усещайки около себе си влага и потискаща топлина. Обърна се на другата страна, повдигна глава и едва тогава осъзна, че стаята е обляна не в слънчева светлина, а в светлината на лампата. Беше плувнал в пот. Беше нощ, а той не бе подготвен за това. Какво се беше случило?

— Добър ден — разнесе се поздрав отнякъде.

— Колко е часът? — попита той и седна на дивана.

— Седем и десет — обади се Джена откъм бюрото. — Спа малко повече от три часа. Как се чувстваш?

— Не знам. Изостанал от нещата. Какво става?

— Нищо особено. Както сам се изрази, държим се. Знаеш ли, че тези бутони светват, преди да звънне телефонът? Само с част от секундата, но е точно така.

— Това не ме успокоява. Кои се обадиха?

— Много сериозен, леко озадачен мъж, който нямаше какво да каже. Просто съобщи, че нямат нищо за докладване. Няколко души попитаха колко още трябва да продължават наблюдението. Казах им да продължават до второ нареждане.

— Точно така.

— Пристигнаха снимките.

— Какво…? А, твоят списък.

— Те се на масичката. Разгледай ги.

Хейвлок спря поглед върху увеличените снимки на лица, които го гледаха. Разтри очи и избърса потта от челото си. Примигна няколко пъти, опитвайки да се концентрира. Започна с най-лявата снимка. Лицето не му говореше нищо. После следващата, по-следващата и… следващата.

— Ето го — чу се да казва, без да знае защо.

— Кой?

— Четвъртият. Кой е той?

Джена погледна листа пред себе си.

— Снимката е много стара; направена е през 1948 година. Единствената, която са успели да изровят. Минали са повече от трийсет години оттогава.

— Кой е той? Кой е той?

— Казва се Калязин. Алексей Калязин. Познаваш ли го? — Джена стана от стола.

— Да… не. Не знам.

— Снимката е стара, Михаил. Разгледай я добре. Внимателно. Очите, брадичката, формата на устата. Къде? Кой?

— Не знам. Сещам се… и в същото време не мога да се сетя. Какво се знае за него?

— Бил е клиничен психотерапевт — започна да чете Джена. — Написал е студии относно ефекта на стреса в бойни условия и на продължителното подлагане на тежки, труднопоносими условия. Познанията му в тази област са били използвани от КГБ — станал е онова, което вие тук наричате стратег, но с известна разлика. Анализирал е информацията, изпращана до КГБ от неговите агенти по света, и е търсел в нея отклонения от нормата, които биха могли да означават, че дадено лице е станало двоен агент или вече не е в състояние да изпълнява задачите, които са му възложени.