Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Ами…

— Нали това е имението на Хефернан? — осведоми се мъжът.

— Да, но мистър и мисис Хефернан не са тук в момента, сър. И имаме заповед да не пускаме никого.

— Дявол да те вземе! — извика жената. — Как може да си такова дърво? Боли ме кракът, задник такъв! И трябва да ме откарат обратно в клуба.

— Някой от хората ни ще бъде щастлив да ви върне, мадам.

— Шофьорът ми сам може да дойде и да ме вземе! Кои са тези Хефернанови всъщност? Те членове ли са, скъпи?

— Мисля, че не, мила. Виж какво, този човек изпълнява заповед и може да ти се вижда груб, но това не е негова вина. Ти тръгвай, а аз ще прибера конете.

— По-добре изобщо да не се опитват да стават членове — каза жената, докато двамата мъже й помагаха да се качи в колата, паркирана наблизо.

Мъжът се върна през горичката при конете, отвърза юздите и ги поведе през полето към оградата. Когато стигна до нея, вдигна гредите, изкара конете отвън и намести оградата както си беше. После яхна своя кон, върза за седлото коня на спътницата си и пое на юг по трасето, по което трябваше да минат ловците в събота… така, както го беше запомнил от първия му и единствен оглед на картата като гост на клуба.

Бръкна с ръка под седлото, извади оттам мощен портативен радиопредавател, натисна някакъв ключ и повдигна устройството до устните си.

— Има две коли — произнесе той в микрофона. — Черен „Линкълн“ с номер „MRL 704“ и тъмнозелен „Буик“ с номер „GMJ 137“. Вътре е тъпкано с охрана и няма път отзад. Стъклата на прозорците са дебели и ще ви трябва оръдие, за да ги пробиете. Освен това забелязаха присъствието ни чрез охранителна система, която създава плътна стена от инфрачервени лъчи.

— Разбрано — чу се глас в малкия говорител. — Интересуваха ни основно колите… Между другото, в момента виждам буика.

Закрепен с кука, на стъблото на висок бор висеше мъж с накачени по широкия му кожен колан триони от различен вид и размери. Той пъхна радиопредавателя в колана и нагласи бинокъла пред очите си, гледайки диагонално през клоните към колата, която излизаше от заградения с дървета път.

Видимостта беше отлична и оттук можеше да се наблюдава цялата околност. Никаква кола не можеше да влезе или да излезе от „Пети стерилен“, без да бъде забелязана — дори нощем, благодарение на инфрачервената приставка към бинокъла.

Мъжът изсвири и вратата на камиона под него се отвори. На нея имаше надпис „Хирурзи по върхарите“. Друг мъж слезе от камиона и погледна нагоре.

— Потегляй — извика мъжът на дървото. — Ще ме смениш след два часа.

Шофьорът на камиона потегли на север и измина около миля и половина до първото отклонение. Отдясно имаше бензиностанция; вратата на сервиза беше отворена и вътре се виждаше някаква кола, вкарана на заден ход. Шофьорът светна с фаровете два пъти. В същия миг примигнаха и предните фарове на колата в гаража — сигналът беше приет и другият шофьор показваше, че е заел позиция. Собственикът на бензиностанцията вярваше, че сътрудничи, тайно, разбира се, на отдела за борба с наркотиците към щатската полиция, и смяташе, че прави най-малкото, което един гражданин е задължен да направи.

Шофьорът на камиона зави надясно, после веднага наляво и обърна в обратна посока, след което потегли на юг. Три минути по-късно подмина бора, на върха, на който се бе скрил партньорът му. Друг път щеше да натисне клаксона, сега се въздържа. Не биваше да се чува нито звук, не биваше да се разбере, че този участък от пътя е по-особен от останалите. Вместо това той натисна педала на газта и след минутка стигна до друга пресечка — първата южно от „Пети стерилен“.

Вляво имаше миниатюрен крайпътен мотел, построен в предвоенен стил като голяма къщичка за кукли с предназначението да върне спомена за старата плантация. Отзад на асфалтиран паркинг бяха спрели десетина коли като големи, ярко оцветени играчки, с изключение на една — четвъртата от края, паркирана така, че да има добра видимост към пресечката и да може да излезе от паркинга бързо. Обърната с предницата към изхода, тя бе покрита с прах и приличаше на беден роднина до скъпите си лъскави братовчеди.

За втори път шофьорът на камиона се наклони напред и светна два пъти с фаровете. Мръсната кола — чийто двигател бе по-мощен от този, на която и да е друга в паркинга — направи същото. Второто потвърждение на приет сигнал. В която и посока да излезеше кола от „Пети стерилен“, тя щеше да бъде прехваната.