Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Беше четири без петнайсет, когато Хейвлок полегна на дивана, изтощен до смърт.

— Засега се държим — обяви той. — Ако не сме проспали нещата, може да се приеме, че удържаме ситуацията. Но може… — той се отпусна на възглавниците. — Трябва отново да погледна оня списък с имената. Той е там. Парсифал е там и аз трябва да го открия! Беркуист казва, че можем да си позволим максимум още една нощ. Оттам нататък той не може да рискува, светът не може да си позволи подобен риск.

— Но Пиърс не е влязъл в онази стая — възрази Джена. — Той изобщо не е видял споразуменията.

— В материалите по психиатричното изследване на Матиас са казани най-важните неща… в цялата им лудост. В някои отношения този документ е още по-опасен. Той разкрива как един доказан луд е ръководил външната политика на най-могъщата държава в света. Ще станем прокажени… така твърди Беркуист. Ако оживеем.

Телефонът иззвъня. Майкъл шумно изпусна въздуха от гръдния си кош и зарови глава между възглавниците. Облаците отново се събираха и този път усещаше, че започват да го обгръщат, да го задушават.

— Да, много ви благодаря — чу той гласа на Джена в другия край на стаята.

— Какво има? — запита Хейвлок и отвори очи.

— В ЦРУ са изровили още пет снимки. Остава само снимката на още един човек и за него те твърдят, че е починал. Не е изключено това да се отнася и за някой от другите, разбира се.

— Снимки? Какви снимки, на кого?

— На старците от моя списък.

— О? — Майкъл се обърна по гръб; усещаше, че очите му, които сега гледаха в тавана, започват да се затварят. — Старците? — прошепна той, унасяйки се. — Защо?

— Спи, Михаил. Трябва да поспиш. В това състояние не си от полза за никого — Джена се приближи до дивана и коленичи до него. После леко докосна с устни бузата му. — Спи, мили.

Джена седеше до бюрото и всеки път, когато телефонът иззвъняваше, се хвърляше към слушалката като безстрашна дива котка, която защитава леговището си от други хищници. Обаждаха се отвсякъде — различни хора, сляпо изпълняващи заповедите, докладваха за развитието на събитията.

Продължаваха да се държат.

Симпатични мъж и жена, облечени в червени сака и бричове за езда, напъхани в ботуши, яхнали коне, галопираха през полето. Животните препускаха с изпънати шии, разтворени ноздри и стройните им крака биеха в земята сред високата трева. Далече вдясно се виждаше оградата на близкото имение, а отвъд нея полето се простираше досред стена от гигантски кленове и дъбове. Мъжът кимна към оградата. Жената го погледна с престорена изненада, после разигра неувереност и изведнъж пришпори коня си надясно и се понесе пред своя спътник, изправяйки се в седлото, докато се приближаваше към оградата. Тя прелетя над нея, следвана отблизо от мъжа, и двамата стигнаха края на горичката, където опънаха юздите на конете си. Гримаса на болка премина по лицето на жената.

— Дявол да го вземе! — извика тя. — Сигурно съм си разтегнала сухожилието! Направо ми идва да крещя от болка.

— Слез и се поразходи. Не се отпускай върху този крак.

Мъжът се пресегна, за да поеме юздите на коня й, и жената слезе. Спътникът й обикаляше в кръг. Тя накуцваше и тихо ругаеше.

— Къде се намираме, боже мой? — почти извика тя.

— Мисля, че това е имението на семейство Хефернан. Как е кракът ти?

— Ужасно, направо ще ме побърка! Господи!

— Няма да можеш да яздиш така.

— Аз едва ходя…

— Спокойно, спокойно. Добре, хайде да потърсим телефон. — Жената и мъжът тръгнаха през горичката. Мъжът водеше след себе си и двата коня, търсейки път между дебелите стволове. — Ето тук — каза той и се протегна към един провиснал клон. — Ще ги завържа, а после ще се върна за тях, няма къде да избягат.

— Трябва да ми помогнеш. Направо ще умра.

Завързаните коне наведоха глави и започнаха да пасат, а двамата продължиха нататък. През дърветата лъкатушеше път за коли, който излизаше към парадния вход на голяма къща. Изведнъж пред тях се появи някакъв мъж. Беше облечен в габардинено палто с ръце в джобовете.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Това е частна собственост.

— Мисля, че ние всички притежаваме частна собственост, приятелю — отговори ездачът, придържайки жената. — Съпругата ми, изглежда, си е навехнала крака. Не може да язди.

— Какво?

— Коня си, момче. Оставихме конете в горичката. Решихме да поогледаме местността, преди да излезем на лов с приятелите, които поканихме за събота, но ми се струва, че се провалихме. Ще ни заведете ли до телефона, ако може?