Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Артър Пиърс разглеждаше лицето си в огледалото на една стая в запуснат хотел, разположен в предградията на Фолс Чърч, Вирджиния, и беше доволен от това, което виждаше. Венецът сива коса около обръснатото му теме хармонираше с очилата без рамки и развлечения кафяв пуловер върху изцапаната бяла риза със захабена яка. Образът в огледалото беше образ на лишен от илюзии неудачник, с дребни таланти, които му позволяваха да преживява на ръба на бедността. Нищо не е поставено на карта, защото би било безсмислено. Защо да се главоболи? Никой не спираше подобни хора на улицата, те вървяха твърде бавно и бяха хора без значение.

Пиърс се извърна от огледалото и се приближи до пътната карта, разгърната под светлината на пластмасовия лампион върху евтино, изплескано с петна бюро, опряно до стената. Отдясно, задържайки картата разтворена, беше поставен сив метален контейнер с емблемата на Военноморските сили на Съединените щати върху капака, с отличителния знак на медицинските служби под него и с вградена шифрова ключалка отпред. Това беше най-смъртоносният документ в човешката история. Психиатричната диагноза на един държавник, когото светът боготвореше — диагноза, която го обявяваше за луд още докато се изявяваше като гласа на една от двете най-могъщи държави на земята. А една нация, която бе допуснала подобна непоносима ситуация, нямаше правото да бъде лидер на каузата, която претендираше да защитава. Един луд бе предал интересите не само на собственото си правителство, но и на света — лъжейки, мамейки, заблуждавайки, сключвайки договори с врагове, заговорничейки срещу съюзници. Нямаше значение, че бе луд — това се беше случило. И доказателствата бяха вътре.

Контейнерът съдържаше невероятно оръжие, но за да бъде ефектът от използването му съкрушителен, трябваше да попадне на съответното място в Москва. Не в ръцете на престарелите съглашатели, а във вестоносците на бъдещето, които имаха както силата, така и волята да свалят корумпирания, некомпетентен гигант на колене. Възможността този материал да попадне в нечии меки, набръчкани ръце в Москва беше направо непоносима; психиатричното заключение ще бъде използвано като разменна монета, по него ще се водят преговори и накрая ще бъде захвърлено от слабодушните хора, изплашени от самия народ, който контролираха. Не, помисли си Пиърс, този метален контейнер принадлежи само на ВКР.

Той не можеше да си позволи никакви рискове, а няколкото телефонни разговора го убедиха, че съществува сериозна опасност, ако се опита да изнесе материала по някой от малкото нормални канали, на които можеше да се довери. Както можеше да се очаква, посолството и консулският отдел бяха под наблюдение, всички международни летища се контролираха, ръчният багаж и каргото се преглеждаха със специализирана техника. Не, рискът беше голям.

Щеше да го изнесе сам, заедно с абсолютното оръжие, с последното оръжие: документите, които предвиждаха последователни ядрени удари срещу Съветска Русия и Китайската народна република — споразумения, подписани от великия американски държавен секретар. Това бяха ядрените фантазии на един побъркан гений, работил заедно с един от най-светлите умове, родени някога в Съветския съюз. Фантазии, толкова реални, че уморените старци в Кремъл ще се изпокрият по своите дачи при бутилките водка, за да оставят вземането на решения на тези, които можеха да се справят — хората на ВКР.

Къде ли се намираше геният, направил всичко това възможно? Човекът, обърнал се срещу своята родина, само и само за да разбере истината, че не е бил прав. Къде беше Парсифал? Къде беше Алексей Калязин?

С тези мисли в главата Пиърс отново се загледа в картата. Несръчният — и все пак не чак толкова неопитен — Хейвлок беше споменал Шенандоа, беше споменал, че човекът, когото те наричаха Парсифал, се намирал някъде в района на Шенандоа, а това означаваше недалече от вилата на Матиас. Предполагаемата близост обаче бе критичната променлива. Долината Шенандоа беше повече от стотина мили дълга и поне двайсет широка, от Алегени до Сините планини. Какво можеше да означава думата „недалече“? Разумен отговор на този въпрос не съществуваше и затова решението трябваше да се търси в противната посока. В бавнодействащия мозък на Майкъл Хейвлок — Михаил Хавличек, син на Вацлав, кръстен на руския си дядо от Ровно — човекът, чиито таланти бяха настойчивостта и известно въображение, но в никакъв случай не и гениалността. Хейвлок ще минимизира неизвестността, ще впрегне мощта на стотици компютри, за да проследи едно-единствено телефонно обаждане, направено в определен момент на определен телефонен номер, където живееше човек, наричан от него фанатик. Хейвлок ще свърши работата, а един поменятчик ще пожъне плодовете. На капитан трети ранг Декер не бива да се случва нищо лошо — той е ключът, който може да отвори някоя врата.