Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Пиърс се наведе над картата и проследи с показалец някакви линии по нея. Дъгата, полукръгът, който разделяше „Пети стерилен“ от Шенандоа, бе покрит с хора и коли, заели позиция. От Харпърс Фери до Вели Пайк, магистрали 11 и 66, пътища 7, 50, 15, 17, 29 и 33 бяха под наблюдение и хората очакваха да им бъде съобщено, че определена кола, пътувайки в определена посока, ще наближи в определен момент мястото. От хората се искаше само да съобщят къде е пристигнала колата. Това бяха наети лица, а не участници и за труда си щяха да получат пари, а не удовлетворение от постигането на целта.

Артър Пиърс, роден като Николай Петрович Малейков в село Раменское, Съюз на съветските социалистически републики, изведнъж се замисли за тази цел, за съдбата, за годините, изживени в очакване на този възбуждащ момент, предшестващ кулминацията на неговото участие в постигането й. Той не бе изпитал и миг колебание, никога не беше забравял кой е или защо му е поверена тази върховна възможност да служи на върховната кауза, кауза, изпълнена във висша степен със смисъл и така необходима на един свят, в който малцинството тиранизираше останалите, в който милиони и милиони живееха на границата на отчаянието или в безнадеждна бедност, за да могат хитрите капиталисти да се хилят доволно над общия баланс, докато междувременно армиите им избиват босоноги деца в далечни земи. И това бяха факти, а не провокационна пропаганда. Той бе виждал всичко това с очите си: от горящите села в Югоизточна Азия до банкетните маси на големите корпорации, край които предложенията за работа се придружаваха от намигвания, широки усмивки и обещания за привилегировани акции като първа стъпка към богатството, към вътрешните коридори на властта, в които лицемери и некадърници окуражаваха проявата на лицемерие и некадърност и от другите. Боже Господи, колко силно ги ненавиждаше! Колко силно мразеше корумпираните, алчни и лицемерно престорени лъжци, мамещи масите, пред които носеха отговорност, злоупотребяваха с дадената им власт, тъпчеха собствените си джобове и джобовете на тези като тях… Имаше по-добър път. Имаше дълг. Имаше „Военная“.

Беше на тринайсет години, когато научи истината от обичните му хора, които бе наричал майка и татко. Те го прегърнаха и му обясниха, гледайки го в очите, за да види в техните очи любовта им. Ти си наш, казаха му те, но в същото време и не си наш. Разбра, че е бил роден в семейство на хиляди мили оттук, което го е обичало толкова много, че го е предоставило на държавата в името на една кауза, която ще направи света едно по-добро място за идните поколения. И докато неговите майка и татко разказваха, много неща започнаха да заемат местата си в свежата памет на младия Артър. Всички дискусии — не само с тях, но и с десетките гости, които толкова често ги посещаваха във фермата, — дискусии, в които се говореше за потисничество, за страдание, за замяна на деспотичната форма на управление и правителство, което ще се обърне към хората… към всички хора.

Той беше предопределен да стане част от тази промяна. През детските му години започнаха да ги посещават по-различни хора, които му даваха да играе на различни игри, насърчаваха го да решава главоблъсканици, помагаха му в упражненията — все тестове, които развиваха способностите му. И един ден, когато беше навършил тринайсет години, бе обявен за изключителен. Същия ден той научи истинското си име. И беше готов да се присъедини към каузата.

Нямаше да бъде лесно, говореха му майка и татко, но в минутите на изпитание, когато напрежението стигнеше връхната си точка, те са наблизо, винаги ще бъдат наблизо. А ако нещо се случи с тях, ще дойдат други, които да му помагат, да го окуражават, да го насочват. И винаги ще има хора, които да наблюдават. Той трябваше да бъде най-добрият във всичко, трябваше да израсне като американец — мил, щедър и най-вече изглеждащ честен; трябваше да използва заложбите си и да се издигне колкото може по-високо. Но никога не биваше да забравя кой е, какъв е, каква е каузата, която му е дарила живота и му е предоставила възможността да помогне този свят да стане по-добър, отколкото е.

Нещата след този незабравим ден съвсем не се бяха оказали толкова тежки, колкото майка и татко бяха предричали. Тайната му сякаш го пришпорваше през гимназиалните му години и после в колежа — защото тя беше неговата тайна, а той беше изключителен. Това бяха опияняващи години, през които всяка награда, всяко отличие се превръщаше в поредното доказателство за превъзходството му. Установи, че започва да му харесва — сякаш участваше в едно безкрайно състезание, в което целта бе да стане популярен — и короната винаги беше негова. Но имаше и своите вътрешни терзания, които му помагаха да помни за дълга. Имаше приятели, но с никого не стана особено близък, не завърза никакви връзки. Мъжете го харесваха, но усещаха дистанцията, приписвайки я на необходимостта да търси работа, за да плаща таксите за обучение. Жените той използваше само за снемане на сексуалното напрежение и избягваше по-сериозните връзки. Уговаряше срещите си с тях далече от мястото, където живееше.