Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Глупаци или чакали? Какъв е изборът?

Хейвлок натисна съседния бутон на телефона и прекъсна разговора. После погледна в упор Джена.

— Пиърс е! Хамър-02. Аз му разказах — всички му разказахме — за това, че Ростов започва да се ориентира какво се върши във „Военная“. И той е поискал Ростов да бъде ликвидиран. Само той е!

— И сега е в капана — допълни Джена. — В ръцете ти.

— В ръцете ми. В ръцете ми е „Двусмисленост“ — човекът, който поиска смъртта ни в Кол де Мулине… А когато го откарат в клиниката, направо ще го изстрелям в космоса. Ще науча всичко, което знае. — Майкъл бързо набра номер. — Президентът, моля ви. Обажда се мистър Крос.

— Трябва да си безкрайно спокоен, Михаил — каза Джена, пристъпвайки до бюрото. — Спокоен и прецизен. Помни, за него шокът ще бъде разтърсващ и което е най-важното, той трябва да ти повярва.

Хейвлок кимна.

— Това действително е най-трудното. Благодаря за съвета. Аз смятах да започна направо със заключенията. Ти си права. Трябва да го подготвя постепенно… Г-н президент?

— Какво има? — попита неспокойно Беркуист. — Какво се е случило?

— Имам нещо да ви кажа, сър. Ще отнеме няколко минути и искам да го изслушате много внимателно.

— Добре. Нека отида на другия телефон, защото в съседната стая има хора… Между другото, Пиърс свърза ли се с вас?

— Какво?

— Артър Пиърс. Обади ли ви се?

— Какво общо има Пиърс?

— Телефонира ми преди около час; трябвало му ново разрешение. Казах му, че ми се обадихте във връзка с желанието на двама ви да знаете дали съм споменавал за Медицинския център „Рендолф“ — за онази касапница там — и потвърдих, че съм споменал, че всички знаем за това.

— Моля ви , г-н президент! Върнете се на разговора. Какво точно му казахте?

— Какво ви става?

— Какво ви каза той?

— Относно кое?

— Просто ми кажете! Първо, какво му казахте вие?

— Вижте какво, Хейвлок, почакайте малко…

— Кажете ми! Нямате време, никой вече няма време! Какво му казахте?

Настойчивостта в гласа му най-сетне подейства. Беркуист се замисли и отговори спокойно с глас — гласа на ръководител, който долавя тревогата на подчинения си, не я разбира, но проявява желание да се отнесе с уважение към него:

— Казах, че сте се обадили, проявявайки подчертан интерес дали съм споменал за случилото се в Медицинския център на Рендолф по време на съвещанието днес следобед. Поясних, че съм го направил и че съм почувствал облекчение у вас, че вече всички знаят за това.

— А той какво каза?

— Стори ми се смутен, честно казано. Мисля, че каза „ясно“ и ме попита дали съм разбрал защо се интересувате.

— Дали се интересувам от какво?

— Относно Медицинския… Вижте, Хейвлок, какво ви става?

— Какво му казахте?

— Отговорих, че доколкото съм схванал, този въпрос е интересувал и двама ви, макар да не ми е станало ясно защо.

— И какво ви отговори той?

— Не си спомням да ми е отговарял… А, да. Попита дали има някакво развитие с човека, когото откарахте в „Бетезда“?

— Което е било невъзможно да стане по-рано от утре и той много добре е знаел това.

— Какво?

— Г-н президент, нямам време да ви обясня, а вие не можете да губите дори секунда. Успя ли Пиърс да влезе в онова хранилище?

— Не знам.

— Спрете го! Той е агентът!

— Вие сте луд!

— Дявол да те вземе, Беркуист, по-късно можеш да наредиш да ме разстрелят, но в този момент ще слушаш какво ти казвам аз ! Той има със себе си камери, за които никой не подозира! Монтирани в пръстени, часовници, копчета! Спри го! Задръж го! Нека го съблекат и проверят най-напред за скрити капсули с цианкалий ! Аз не мога да разпоредя това, но ти можеш! И трябва да го направиш! Веднага!

— Останете на телефона — каза президентът на Съединените щати. — Може да наредя да ви застрелят!

Хейвлок стана от стола просто защото не можеше да стои на едно място. Над него отново надвисваха черни облаци и трябваше да ги разпръсне. Погледна Джена и прочете в очите й разбиране.

— Пиърс е разбрал, че се интересувам от него. Аз открих него, а той мен.

— Но той е в капан.

— Можех да го убия в Коста Брава. Исках да го убия, но не се вслушах. Не се вслушах в себе си.

— Не се връщай пак на това. Важното е, че го разкри. И не е късно.

Майкъл се отдалечи от бюрото, от облаците, които го преследваха, за да го обгърнат.

— Не съм се молил — прошепна той. — Не съм вярващ. Но сега се моля, макар да не съм уверен за какво.

Телефонът иззвъня и той се втурна към него.