Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Той не е имал нужда от нищо повече — каза Хейвлок и се изправи в стола. — Надявам се всичко това да е записано, така че да мога да го прочета.

— Пиша по-добре на английски, отколкото на чешки. Защо?

— Защото искам да го прегледам по-внимателно — отново и отново. Човекът, изрекъл тези думи, е Парсифал и някога в миналото аз съм чувал този човек да говори.

— Върни се назад в годините, Михаил — предложи Джена, седна по-напред, взе бележника и прелисти страниците. — Аз ще бъда с теб. Да го направим веднага! Не е невъзможно. Руснак, говорещ английски бързо, изяждайки думите. Нали така го описа Декер? Колко такива хора може да си познавал?

— Да опитаме. — Хейвлок излезе иззад бюрото, а Джена откъсна двете страници с бележките за разговора на Декер с този човек. Майкъл се приближи до нея и ги взе. — Става дума за хора, за които знам, че се познават с Матиас. Ще започнем от тази година и ще вървим назад. Записвай всяко име, за което се сетя.

— Защо не подходиш по географски принцип? Град по град. Така бързо ще елиминираш някои, ще се насочиш към други.

— Асоциативно мислене — кимна той. — Задраскваме Барселона и Мадрид, а от Съветите винаги сме се държали настрана… Белград — склад на брега на река Сава, среща с аташе на руското консулство, Василий Янкович. Беше с Антон в Париж.

— Янкович — повтори Джена, записвайки.

— И Илич Борин — гостуващ професор в Белградския университет; вечеряхме с него, пихме. Познава Матиас от конференции по линия на културния обмен.

— Борин.

— Не се сещам за друг в Белград… Прага. Охо, в Прага има поне дузина. В Прага буквално гъмжи от руснаци.

— Имената им? Започни по азбучен ред.

В паметта му нахлуха имена — някои бързо, други по-бавно, някои възможни кандидати, други — практически невероятни. Джена записваше всички, разпитваше Майкъл, настояваше да си спомня подробности и това водеше от едно име към следващото.

Краков. Виена. Париж. Лондон. Ню Йорк. Вашингтон .

Месеците се превърнаха в година, след това втора и накрая трета. Списъкът нарастваше, докато Майкъл ровеше из съзнанието си, позволявайки на подсъзнанието да прави свободни асоциации, докато търсеше из спомените, докато напрягаше паметта си, принуждавайки мозъка си да работи като фино настроен инструмент. На челото му отново бе избила пот, пулсът му се ускори и той се почувства изтощен.

— Господи, колко съм изморен — прошепна той, загледан през прозореца, където преди час се бяха появили двете лица: образите на убийците от Коста Брава. Но дали беше истина?

— Разполагаш с трийсет и девет имена — каза Джена, приближи се и започна да разтрива врата му. — Седни и ги разгледай заедно със записа на телефонния разговор. Открий Парсифал, Михаил.

— Има ли съвпадения на тези имена с някое от твоя списък? Помислих за тази възможност, когато ти споменах Илич Борин — той е кандидат на науките. Има ли някой?

— Не.

— Съжалявам.

— И аз.

— Ростов още не се обажда.

— Знам.

— Казах един час, това беше крайният срок. — Хейвлок погледна колко е часът. — Изминали са още трийсет и четири минути.

— Не е изключено да има проблеми с връзката. Нищо ново.

— О, не за такъв като него. Мисля, че просто не иска да се обади.

— А колко често ти самият си чакал до края на дадения ти срок? Протакал си, докато онзи, който е очаквал да му се обадиш, започне да се изнервя и да става непредпазлив.

— Не, той знае досието ми достатъчно добре, за да опитва този номер с мен. — Майкъл се обърна към нея. — Трябва да взема решение. Ако съм прав, Пиърс не бива да напуска онзи остров. Ако бъркам, ще си помислят, че ми е дошло прекалено много. Беркуист няма да има какво друго да направи, освен да ме подмени.

— Това не е задължително.

— Разбира се, че е задължително: щом виждам чудовища в тъмните ъгли и прахосвам ценно време в самозаблуждение. Никой не би искал подобен човек да му заповядва. И все пак Артър Пиърс! Най-ценният човек, с когото разполагаме… ако може да се каже, че разполагаме с него.

— Ти единствен знаеш какво точно си видял.

— Беше нощ — нощ, която винаги ще помня. Погледни в стенограмата от клиниката. Според теб рационален ли е човекът, който говори и мисли на глас там? И какво вижда този човек?… Колко силно се нуждая от една дума, едно изречение от Ростов!

— Почакай, Михаил — докосна го Джена по ръката и го накара да се върне в креслото. — Все още имаш време. Разгледай списъка на имената, прочети думите, казани пред Декер. Може нещо да се случи: име, глас, фраза. Защо не?