Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Наистина ли беше така? Не можеше да допусне грешка в този момент. Възможно ли бе операторът в централата да е забравил едно незначително обаждане в треската на непрестанните позвънявания в огромната Военновъздушна база? От друга страна, колко често се случваше колеги по служба да поемат дежурства вместо приятелите си, без да информират за това началството? Освен това колко често високопоставени личности се вслушваха привидно в съветите на личните си лекари и не пушеха пред хора, но в моменти на криза вадеха скрития пакет, с което честно се опитваха да се преборят, забравили навика да пушат с маниерите на пушачи?… Най-сетне, колко бяха мъжете с преждевременно появил се бял кичур в косата? Никакви грешки. Нямаше да може да оттегли обвинението, ако не успее да го потвърди, щеше да загуби, може би дори завинаги, доверието на най-високо ниво — хората, които трябваше да комуникират един с друг, щяха да станат предпазливи, затворени. Имаше ли абсолютно доказателство?

Москва?

На първо място е КГБ, останалото идва после. Един човек… една жена, може да гравитира около ВКР, може дори да се прояви блестящо в някоя от най-секретните им операции, но той или тя трябва да излязат от КГБ . Ростов. Атина.

… Той казва, че не ви е враг, но има други, които биха могли да бъдат и негови врагове . Съветски агент. Летище „Кенеди“.

— Виждам го в очите ти, Михаил — Джена докосна рамото му, принуждавайки го да я погледне. — Обади се на президента.

— Трябва да съм абсолютно сигурен. Пиърс спомена, че ще са необходими поне три часа, за да се отвори хранилището, а ще му трябват още два допълнително, за да се оправи из документите. Разполагам с известно време. Ако той е „Двусмисленост“, вече е в капана.

— Но как можеш да бъдеш абсолютно сигурен, когато се касае за поменятчик?

— Като направя справка в първоизточника. Москва.

— Ростов?

— Мога поне да опитам. Може да е стигнал до точката на отчаяние, в която се намирам аз, но ако не е, ще му кажа, че вече е време да се обезпокои сериозно. Ние си имаме нашите маниаци, те — техните. — Хейвлок вдигна слушалката и набра трите цифри за връзка с централата на Белия дом: — Моля, свържете ме с руското консулство в Ню Йорк. Опасявам се, че не знам номера… Не, ще изчакам — Майкъл сложи ръка върху микрофона и се обърна към Джена: — Прегледай досието на Пиърс. Потърси нещо, за което можем да се хванем. Родители, ако са живи.

— Съпруга — подсказа Джена.

— Не е женен.

— Много е удобно. Тогава приятелки.

— Той е дискретен.

— Естествено. — Джена взе досието от бюрото.

— Добрый вечер — каза Хейвлок в слушалката, сваляйки ръка от микрофона. — Соедините меня с начальником охраны . — Всеки оператор във всяко съветско посолство или консулство разбираше ясно с кого иска да говори позвънилият, когато пожелае да бъде свързан с шефа на външната охрана. В слушалката се разнесе дълбок глас, като показа, че е на линията. Майкъл продължи на руски: — Казвам се Хейвлок и по липса на избор ще приема, че разговарям, с когото трябва — човек, който може да ме свърже с лицето, с което искам да разговарям.

— И кое би могло да бъде това лице, сър?

— Опасявам се, че не знам името му, но той знае моето. Както съм сигурен, че и вие го знаете.

— Това не може да ми помогне много, мистър Хейвлок.

— Мисля, че е напълно достатъчно. Въпросното лице ме посрещна на летище „Кенеди“, където разговаряхме надълго и широко, уточнявайки дори начина, по който бих могъл да се свържа с него отново. Ще уточня, като кажа, че ставаше дума за интервал от четиридесет и осем часа и трябваше да бъде използвана обществената библиотека на Ню Йорк. След това между нас възникна дружеска дискусия относно липсващ автоматик марка „Буря“ — мисля, че дори вие ще се съгласите, едно великолепно оръжие. Крайно спешно трябва да говоря със същия човек — мисля, че е толкова спешно, колкото беше съобщението, което той трябваше да ми предаде.

— Може би, ако си спомните самото съобщение, това ще може да ми помогне, сър.

— Предложение за убежище от името на директора на „Външните стратегии“, Пьотър Ростов, КГБ, Москва. Предполагам разбирате, че не бих изрекъл последните думи, ако записвах разговора ни. Вие можете да го правите, но аз не мога да си го позволя.

— Винаги е възможно тази ситуация да се промени в обратна посока, сър.

— Е, ще трябва да рискувате, другарю. Това вече вие не можете да не си позволите.

— Защо не поговорите в такъв случай с мене… другарю.