Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Възможно ли е транспортирането и специалните мерки за сигурност да са привлекли вниманието на някого? — попита тя.

Хейвлок кимна изморено.

— Разбира се. Ние буквално превзехме цяло летище, кацахме и излитахме като поделение командоси, отклонихме трафика на другите.

— Цялата тази активност е привлякла нечие внимание — допълни Джена. — А в нашия случай дори една носилка би била достатъчна.

Майкъл свали палтото си и апатично го остави на стола.

— Но това не обяснява случилото се в Медицинския център. Група убийци е била изпратена там, за да предотврати операция по ликвидация, да убие собствените си хора, така че да няма никаква опасност някой да бъде заловен жив.

— Поменятчиките — обади се Джена. — Това се е случвало и преди.

— Но по какъв начин са узнали техните контрольори, че там е организиран капан? Аз говорих единствено с Апахите и Лоринг. С никого друг! Как са могли да разберат? Как са могли да бъдат толкова сигурни, че да рискуват да изпратят втората група убийци? Рискът е огромен! — Хейвлок заобиколи бюрото, погледна разпръснатите върху него листа, изпитвайки омраза — омраза от ужаса, който те му навяваха. — Лоринг ми каза, че сигурно са го видели, обвиняваше себе си за случилото се, но аз не вярвам на това. Тази фалшива патрулна кола не се е появила случайно — била е изпратена от някого, който е упълномощен да взема крайно опасни решения като това. И той не би взел подобно решение единствено заради човек, забелязан да чака в някакъв паркинг… който, на всичко отгоре, е достатъчно опитен, за да не се показва по толкова очевиден начин.

— Не звучи логично — съгласи се Джена. — Освен, разбира се, ако другите са били забелязани преди това.

— Но дори прикритието на кардиолозите да се е оказало прекалено прозрачно, те в най-добрия случай щяха да бъдат възприети като допълнителна охрана. Не, контрольорът е знаел, че става дума за клопка, знаел е, че основната цел, дори единствената цел, е да се залови жив поне един… Дявол да го вземе, как! — Майкъл толкова силно стисна ръба на бюрото, чак му се стори, че главата му се пръска. След това се отблъсна и тръгна към високите тъмни прозорци.

И тогава чу тихите думи на Джена:

— Михаил, ти говори и с още някого. С президента.

— Разбира се, но… Той се спря насред фразата и се вгледа в изкривеното отражение на лицето си в непробиваемото дебело стъкло на прозореца. Мъчително бавно проумя, че вижда безформените очертания на едно друго лице. Нощната мъгла сред дърветата и над ливадите се превърна в една друга мъгла, в едно друго време. Дочу шум на разбиващи се вълни, който се засилваше до гръмотевичен, оглушителен, непоносим. Светкавица проряза невидимия екран в съзнанието му и изведнъж се разнесоха остри изстрели — един след друг, които сякаш раздираха слуха му. Стори му се, че излита в някаква невъзможна галактика от бляскащи светлини, обзе го ужас.

Коста Брава . Той отново се намираше на Коста Брава.

А лицето в огледалото започна да добива очертания… смътно познати… но все по-ясно различими. Над това лице минаваше бял кичур и се губеше сред тъмната коса… някак изолиран… сякаш отделен образ в образа.

— Не… не! — чу той собствения си глас. Усети ръцете на Джена върху своите, после върху лицето си… не, това не беше неговото лице! Лицето от отражението в прозореца. Лицето с открояващия се бял кичур… сред неговата коса, макар тя да не бе неговата, върху неговото лице… макар и то да бе на друг! Но и двете лица принадлежаха на убийци — неговото и това, което бе видял онази нощ на плажа в Коста Брава.

Кепето на рибаря излетя във въздуха от порива на вятъра и се превърна в търкалящата се шапка, издухана от струята на самолетните витла. На пистата… в полумрака… преди два часа!

Същият човек? Възможно ли е? Мислимо ли е?

— Михаил! — той усети, че Джена е сложила длани върху бузите му. — Какво има? Какво не е наред?

— Не е възможно! — изкрещя той. — Това не може да бъде!

— Какво, скъпи? Какво не може да бъде?

— Боже мой. Започвам да полудявам!

— Скъпи, спри! — извика Джена и го разтърси.

— Не… не, ще се оправя. Остави ме. Остави ме сам ! — той се откъсна от прегръдките й и изтича към бюрото. — Къде е това? Къде, по дяволите, се намира?

— Какво търсиш? — запита Джена подчертано спокойно, застанала зад гърба му.

— Папката.

— Коя папка?

— Папката за мене! — той рязко дръпна горното чекмедже и трескаво прерови документите, докато намери папката с черна рамка. Издърпа я, хвърли я на бюрото и я отвори. Дишайки учестено, започна да прелиства страниците с някаква маниакална целеустременост.