Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Военният хеликоптер получи разрешение да се спусне ниско и да кацне на площадка северно от централната част на летището. Прожекторите го хванаха в лъчите си на четвърт миля от мястото, където се насочваше, а острото зрение на пилота, подпомогнато от радар и радио, го насочи към точката, в която трябваше да се спуснат вертикално. В потока инструкции, постъпващи от кулата за управление на полетите, имаше съобщение за „Пети стерилен“, че ще го посрещне джип, за да го откара до друга писта в южния периметър. Джипът ще чака, докато Хейвлок си свърши работата, а после ще го върне при хеликоптера.

Хейвлок излезе през люка и скочи на земята. Студената влага се засилваше от вихрушката, създавана от витлото над главата му, и той бързо се отдалечи, вдигнал яката на палтото си, като съжали, че не носи шапка. Сети се, че единствената шапка, която притежаваше, е плетеното кепе, забравено някъде на остров Пуул.

— Сър! Сър! — разнесе се вик отляво на Майкъл, зад опашката на хеликоптера. Беше шофьорът на джипа, едва различим в сенките между заслепяващата светлина, заляла площадката.

Хейвлок изтича, преди сержантът да успее да му засвидетелства уважение, слизайки от джипа.

— Остави това — каза Майкъл, приближавайки откъм другата страна на шофьора. — Не те видях — допълни той, качи се в колата и се отпусна на седалката.

— Така ме инструктираха — обясни младежът. — Да спра далече от чужди погледи.

— Защо?

— Ако питате мен, онзи, който ми заповяда, сър, просто е предпазлив, а понеже дори не ми казаха как се казва, аз реших да не задавам въпроси.

Джипът рязко потегли. Шофьорът с професионално умение го изведе на тесен асфалтиран път на петдесетина ярда източно от площадката. После зави наляво и натисна газта. На висока скорост те се понесоха покрай осветени сгради, огромни паркинги, черни постройки и големи тъмни съоръжения с неопределена форма. От време на време блясваха фаровете на бясно носещи се насреща им коли. В базата „Андрюс“ всички като че ли живееха в тройно по-бърз ритъм. Студеният въздух нахлуваше отвсякъде в открития джип, пронизваше палтото на Майкъл и го караше да стяга всички мускули, за да не се поддава на студа.

— Пет пари не давам как му е името — отговори Майкъл, колкото да се обади — стига да е топло там, където отиваме.

Сержантът го погледна бегло.

— Отново се извинявам — каза той — но човекът има нещо друго предвид. Имам инструкции да ви откарам на една писта по южния периметър. Опасявам се, че е именно това — писта.

Хейвлок скръсти ръце и се загледа напред в летящия насища им път, задавайки си въпроса защо помощник държавният секретар е толкова предпазлив дори във военно поделение. След това мислите му се насочиха към самия човек и той намери част от отговора — все пак някакво обяснение трябваше да има. От прочетеното за Пиърс в досието му в Държавния департамент, прибавено към другото, което бе чувал за него, ставаше ясно, че помощник-секретарят е един умен, умеещ да убеждава, изразител на американските интереси както в ООН, така и край масите за конференции, за който бе характерно, че проявява нескривано недоверие към Съветите. Това недоверие беше маскирано зад живо, агресивно остроумие или в заблуждаващо благодушни директни атаки, вбесяващи руснаците, които не можеха да реагират по подобен начин и не им оставаше нищо друго, освен да вилнеят и да се държат предизвикателно, а това често ги правеше уязвими на международните форуми. Може би най-доброто, което можеше да се каже за Пиърс, бе, че той беше избран от самия Матиас, и то по времето, когато Антон бе на върха на интелектуалните си сили. Но докато се носеха по тъмния сервизен път на летището, Хейвлок си мислеше за една друга отличителна черта на Пиърс: самодисциплината, отбелязана в служебното му досие от почти всички, които са го съставили. Той беше известен с това, че никога не казваше нищо, освен ако имаше какво да каже. Майкъл помисли, че по същата логика този човек едва ли щеше да направи нещо, ако не се налагаше да го прави.

А той бе решил да се срещнат на някаква писта.

Шофьорът се отклони по някакъв път, който водеше към очертаващ се в далечината огромен хангар, и след малко зави надясно към края на изоставена самолетна писта. На известно разстояние пред тях стоеше осветена от фаровете самотна мъжка фигура. На около петстотин фута зад него се виждаше малък самолет, изтеглен в края на пистата. Всичките му външни и вътрешни светлини бяха включени, а до него беше спряла цистерна за зареждане с гориво.