Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Главата на пленника се мяташе, устата му се отваряше и затваряше. Но той не издаваше нито звук.

— Обстоятелствата са извънредни — продължи Хейвлок. — Всички знаят, че са изключителни… това е криза . Трябва да бързаме, бързаме …

— Бързаме… бързаме — изтръгна се най-сетне неуверен шепот от гърлото.

— Но как да бъдем сигурни ? — настояваше Майкъл. — Трябва да сме сигурни .

— Полетът… полетът мина успешно . Чухме го два пъти. Друго не е необходимо. Полетът… успешен .

— Разбира се. Полетът мина успешно . Сега всичко е наред. Можем да бързаме… Сега нека се върнем назад… преди кризата. Отпусни се. Заспи.

— Много добре — одобрително проговори докторът от другия край на зле осветената стая. — Не бях виждал някой да попада в центъра толкова бързо като вас. И каква реакция!

— Не беше трудно — отвърна Хейвлок, стана от леглото и огледа пътешественика. — От момента на получаване на заповедта в главата му е имало само три неща: кризисната ситуация, бързината на действие и пълномощията. Бил е инструктиран да убие — едно крайно по същността си разпореждане, но също и опасно, така че не е било без значение кой дава такава заповед. Чухте го — той е искал да се убеди два пъти.

— Паролата е „успешен полет“. Той ви я даде, сега е ваш ред да я използвате. Вече сте по-близко.

— И вие не сте аматьор, докторе. Дайте ми един стол, моля ви. И в моята глава не е по-различно: бързина и криза. Защото нещата могат да загрубеят. — Тейлър донесе един стол с права облегалка до леглото. Майкъл седна, наклони се напред, опря ръце в ръба на леглото и отново заговори на вързания човек: — Полетът беше успешен… един успешен полет… един много успешен полет ! Сега, убий партньора си!

Пътешественикът отметна рязко глава надясно, замъглените му очи примигнаха, устните му помръднаха в беззвучен протест.

— Нали ме чу! — извика Хейвлок. — Полетът мина успешно, така че убий го !

— Какво…? Защо? — шепотът идваше дълбоко от гърлото.

— Женен ли си? Кажи ми, след като летим успешно, женен ли си ?

— Да… да, женен.

— Убий жена си !

— Защо?

— Защото полетът е успешен ! Как си позволяваш да отказваш?

— Защо… защо?

— Убий партньора си! Убий жена си! Имаш ли деца?

— Не! — очите на пътешественика се разшириха, бялото в очните му ябълки сякаш пламтеше. — Ти никога не можеш да поискаш… никога!

— Мога! Полетът мина успешно! Какво повече искаш?

— Потвърждение . Настоявам за потвърждение. Аз… трябва да го получа!

— Откъде? От кого? Вече ти казах. Полетът минава успешно. Толкова!

— Моля…! Мен … убий ме. Аз съм… объркан!

— Защо си объркан? Нали чу заповедите ми, както чу заповедта за операцията днес. Аз ли ти заповядах това?

— Не.

— Не? Не си ли спомняш? Ако не съм бил аз, кой тогава?

— Пътуването… успешният полет. Контрольорът.

— Контрольорът?

— Базата.

— Контрольорът в базата! Твоят контрольор в базата. Аз съм твоят контрольор в базата. Убий партньора си! Убий жена си! Убий децата си! Всички деца!

— Аз… аз. Не можеш да искаш от мен… моля те, не искай от мен.

— Аз не искам! Аз изисквам, аз заповядвам! Искаш ли да спиш?

— Да.

— Забранявам ти да спиш! — Майкъл се обърна и запита Тейлър много тихо: — Колко ще продължи действието на дозата?

— По начина, по който я консумирате, половината от нормалното време. Най-много още десет минути.

— Подгответе следващата. Искам да усиля натиска.

— Следващата доза направо ще го изстреля в космоса.

— Ще се спусне обратно долу.

— Добре, вие сте докторът — каза докторът.

— Аз съм твоят контрольор от базата! — изкрещя Майкъл, ставайки от стола, като се наведе близо до лицето на пътешественика. — И ти не разполагаш с никой друг, поменятчик ! Ще правиш каквото ти кажа и само каквото ти кажа! Сега — партньора, жената, децата …

— А-а-а — разнесе се протяжен вик на човек, който е повече от безпомощен.

— Аз едва сега започвам …

Вързаният упоен убиец напрегна всичките си сили, за да се освободи от мъчителя си, тялото и лицето му се изкривиха, мислите му се лутаха в ужасния лабиринт, в който от него се искаше да прави все нови и нови жертвоприношения, новата болка се трупаше върху старата, а изход не се виждаше.

— Сега — каза Хейвлок на застаналия до него лекар.

Тейлър заби следващата спринцовка в ръката на пътешественика и реакцията настъпи почти мигновено. Писъците се превърнаха в животински рев, от устата на убиеца протече слюнка — жестокост беше единственият отговор на жестокостта.