Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— И какво му отговорихте? — попита Брукс. — Точните ви думи, ако обичате.

— „Дори днес руската предразположеност към мрачни фантазии не е по-различна от онова, което още Достоевски е писал“ — това бяха точните ми думи.

— Провокативно и незаинтересовано — отбеляза държавникът. — Много добър отговор.

— Тогава започна пукотевицата. „Той е луд!“, крещеше посланикът. „Матиас е луд! Той е извършил ненормални неща, подкопавайки основите на разведряването.“ В този момент се намеси и съветникът му и поиска да знае къде ще се проведат следващите срещи на Матиас, с кои нестабилни правителства е установил контакт Матиас, знаят ли те, че той е ненормален, или може би лудият контактува тайно на своя глава и прикрива състоянието си от хората, с които се свързва. Това, което ме изплаши, г-н президент, г-н посланик и генерал Холярд, е, че те ми описаха същото, за което ми разказахте вие. Ако съм ви разбрал правилно, Матиас е правел именно това през последните шест месеца. Свързвал се е с нестабилни режими, случайно избрани министър-председатели, военни хунти, които ние отбягваме.

— Съветите получават информация точно от тези срещи, разбира се — каза Беркуист. — Те мислят, че вдетинилият се Матиас осъществява на практика някои от своите „геополитически реалности“. Че се опълчва срещу тях.

— О, те мислят и нещо повече от това, сър — поправи го Пиърс. — Те вярват, че ние доставяме тайно ядрени материали на екстремистки режими и лагери на фанатици — примерно проислямски, но също афганистански или антисъветски арабски фракции. Бяхме се споразумели да не се занимаваме с тях. В това отношение те са параноици. По отношение на другата страна, ние имаме защита дори само в наличието и мощта на арсеналите си, но както те, така и ние не бихме могли да се защитим от приумиците на някоя хунта или секта, притежаваща както атомна бомба, така и носители. Всъщност ние сме в по-голяма безопасност — отделени сме с океани. Но стратегически Русия е част от Евро-Азиатския регион и границите й са уязвими, макар и само поради близостта до потенциални врагове. Ако ги разбирам правилно, именно тази им загриженост ги кара непрекъснато да посягат към ядрения бутон.

— Но не и Парсифал — отбеляза Брукс. — Вашата преценка е, че онзи, когото наричаме Парсифал, още не е установил контакт с Москва.

— Аз не мога да изключа нищо — подчерта Пиърс. — Казаха се много неща, имаше заплахи, намеци — вече споменах това — завоалирани. Например те споменаха „следващи срещи“, „ядрени материали“, „нестабилни правителства“ — отново, доколкото съм разбрал, терминология, сякаш извадена от онези документи. Ако ги прегледам по-внимателно, може би ще мога да се сетя за паралели с оригиналните текстове. — Помощник-секретарят замълча и когато продължи, гласът му, макар и тих, беше твърд — Мисля, че може Парсифал да е осъществил контакт, но може би е направил само някои провокативни намеци, нищо повече. Но ми се струва, че е наложително да знаем, макар и само това.

— Той смята да ни вдигне във въздуха — проговори президентът. — Господи, той наистина е решил да го направи.

— Колкото по-бързо отида на остров Пуул, г-н… — започна Пиърс, но бе прекъснат от иззвъняването на белия телефон, поставен върху бяла масичка на подиума. На миниатюрния му пулт мигаше червен индикатор.

Беркуист взе слушалката:

— Да? — Президентът изслуша мълчаливо съобщението в продължение на почти трийсет секунди, после отговори, кимайки: — Разбирам. Искам да знам в мига, когато нещо се случи — след като приключи разговора, се обърна към останалите: — Беше Хейвлок. Не може да дойде тук този следобед.

— Но какво се е случило? — попита генералът.

— Прекалено много неща, за да си позволи да се отдели от телефона.

— Съжалявам — обади се Артър Пиърс. — Исках да се запозная с него. Можех да му разкажа какво е влязло в главата на Съветите, а и той можеше да ми разкаже за развитието на нещата. За мен е важно да знам кога да натисна и кога да отстъпя.

— О, той ще ви информира, аз му казах… Изгубили са патолога.

— Дявол да го вземе! — избухна генералът.

— Той или е забелязал, че е под наблюдение, или е разбрал, че нещата започват да излизат от контрол, и е решил да се скрие.

— Или му е било заповядано да се скрие — допълни държавникът.

— Има нещо, което не успях да разбера — продължи президентът, обръщайки се към помощник държавния секретар. — Руснаците не са ви подсказали с нищо, че знаят, че са замесени в цялата тази проклета история, така ли? И не са споменали нито Коста Брава, нито телеграмата на Ростов до нас?