Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Надявам се да допринеса поне част от онова, което е направил той — каза Пиърс и свали поглед към бележките си. — Фактът, че беше убит, е ужасяващ. Емъри ми беше приятел… въпреки че нямаше много приятели.

— Той казваше същото за себе си — отбеляза Адисън Брукс. — И за вас.

— За мен?

— Че сте му приятел.

— Поласкан съм.

— Но тогава едва ли щяхте да бъдете — обади се генерал Холярд. — Вие бяхте един от деветнайсетте, които той разследваше.

— В какъв смисъл?

— Опитваше се да установи кое е било лицето на пети етаж, което би могло, намирайки се извън страната, да отиде в Коста Брава — обясни президентът.

— И впоследствие човекът, който се е възползвал от паролата „Двусмисленост“? — попита, леко намръщен, Пиърс.

— Точно така.

— Но защо моето име? Емъри не е споделял това с мен.

— Е, при стеклите се обстоятелства той едва ли е можел да го направи — поясни посланикът. — Няколко запитвания до вас от Вашингтон през онази седмица се бяха загубили. Излишно е да ви обяснявам какъв шок бе това за него в началото. Пощата впоследствие се намери, разбира се.

— Подобни случаи на загубване са източник на постоянно раздразнение — обясни Пиърс, съсредоточил се отново върху бележките си, за да отметне нещо с позлатената химикалка.

— Просто не знам дали този проблем някога ще намери решение. Обемът на кореспонденцията е толкова голям, а хората на това ниво, които имат допуск до него, са толкова малко. — Помощник-секретарят загради една от бележките си и добави, сякаш се беше сетил за нещо едва сега: — От друга страна, по-склонен съм да се примиря с подобен дразнител, отколкото да поема риска, че някой от поверителните материали могат да излязат извън контрол.

— Как мислите, каква част от това, което току-що научихте в тази зала, е известно на Съветите? — поиска да научи Беркуист. Лицето му се беше изопнало, погледът в очите му беше тежък и директен, мускулите на челюстите му се свиваха.

— По-малко, отколкото научих, но вероятно повече, отколкото допускаме. Руснаците са дяволски загадъчни. По-важното е, че започват да се самонавиват. Не мога да дам преценка, преди да съм видял онези… невероятни документи.

— Фалшиви документи — подчерта Холярд. — Споразумения между двама луди — ето това са тези документи.

— Не съм сигурен, че Москва или Пекин ще приемат тази теза, генерале — възрази Пиърс, поклащайки глава. — Единият от лудите е Ентъни Матиас, когото светът още не е готов да приеме за ненормален.

— Защото не иска — прекъсна го Брукс. — Защото го е страх.

— Това е вярно, сър — съгласи се помощник държавният секретар. — Но дори да изключим Матиас, по думите на президента в тези пактове за ядрена агресия се съдържат необикновени… необикновено засекретени данни. Дислокации, мощност, подробности по носителите, кодове за изстрелване… даже относно системите за отмяна на заповедта за изстрелване. Доколкото схващам, образно казано, това разтваряне на вратите на арсеналите на двете суперсили и Китай е равностойно на разкриване на най-секретните въоръжения в двата лагера за всеки, който прочете тези документи. Пиърс се обърна към военния: — Каква би била препоръката на Пентагона, ако нашето разузнаване достави факти за подобен договор между Съветите и Китай, генерале?

— Да се натисне бутонът — отвърна Холярд с равен глас. — Не може да има алтернатива.

— Но само ако сме убедени, че те са автентични — вметна Брукс.

— Аз ще съм убеден — каза генералът. — Мисля, че и вие също. Кой друг, освен човек, който има достъп до тази информация, би могъл да състави подобен документ? Освен това вътре има и дати! О, аз съм напълно убеден.

— Когато споменахте, че Съветите говорят със загадки — отбеляза държавникът — аз съм склонен да се съглася изцяло, но какво имахте предвид по отношение на текущата криза?

— Те ме обстрелваха с фрази, с логически несвързани подмятания, като наблюдаваха дали няма да реагирам на някоя от тях. О, ние сме противопоставени вече от години и независимо дали сме във Виена, Берн или Ню Йорк, човек се научава да забелязва дори опитите да се скрие реакция.

— Но те са започнали с твърдението, че знаят за лудостта на Матиас — отбеляза Беркуист. — Това е бил първоначалният им анонс, нали?

— Да, сър. Не съм сигурен дали използвах точните им думи преди. Сега ще го направя. Бях в кабинета на съветския посланик по негово настояване. Присъстваше и старшият му съветник. Честно казано, мислех, че ме вика, за да стигнем до някакво споразумение по панарабската резолюция, но вместо това той ме поздрави със заявление, което можеше да се отнася единствено до Матиас: „Научихме от надежден източник, че отпускът на едно лице е бил продължен поради влошаване на психическото му състояние, отвъд възможността да бъде възстановено.“