Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Не, сър. И може би в това е единственото ни предимство. Ние знаем, а те не.

— Ростов също знае — напомни президентът.

— В такъв случай изглежда, че е прекалено изплашен, за да действа — реагира Пиърс. — Това често се случва с дълбоко окопалия се персонал на КГБ — не са сигурни чий точно мазол могат да настъпят. А може би той провежда някакво разследване, засега безрезултатно.

— Вие говорите, сякаш ни разказвате за два различни варианта на Москва — засече го Холярд.

— Просто съм съгласен с Хейвлок — поясни агентът къртица. — Мисля, всички сме съгласни. Защото, докато онази Москва, която иска да сложи ръка върху документите на Матиас, успее в намерението си, аз ще разговарям с тези, които говорят от името на Кремъл. Именно поради това искам да съм в течение на нещата. Ако Хейвлок залови, макар и един, който може да ни изведе на другата Москва, това ще бъде силно оръжие. Бих могъл да го използвам.

— Той вече ни разказа — прекъсна го Брукс — за един клон на съветското разузнаване, известен като ВКР. Ростов също практически призна за съществуването му.

Пиърс го погледна озадачен.

— Не чух да споменавате за това.

— Може би съм го пропуснал — съгласи се Беркуист.

— Във всеки случай това звучи много общо. ВКР обединява много подразделения. Трябват ми подробности. Кое от тях? Кои са директорите?

— Може и да научите това.

— Извинете, сър, не ви разбрах? — позлатената химикалка на Пиърс застина над бележника му.

— Това е едно от нещата, които задържат Хейвлок в „Пети стерилен“.

— „Пети стерилен“…

— Може и да са изпуснали онзи Шипърс, но Хейвлок очаква, че този, който му спуска заповедите, може да изпрати хората си в Мериленд, които ще се опитат да установят с кого работи Матю Рендолф. Хейвлок е разположил своите хора там и им е заповядал да стрелят така, че само да ранят и да заловят изпратената група. Както ви казах, докторът е излъгал относно смъртта на Маккензи, но по съвсем други съображения.

— Да, разбрах това. — Пиърс погледна бележките си и прибра химикалката във вътрешния джоб на тъмното си дискретно раирано сако. — Помага ми, когато изписвам нещата. Всъщност няма да взема бележките си с мен.

— Това ме радва — обади се президентът, — защото нямаше да ви разреша… Има много неща, които да обмислите, г-н помощник-секретар, а разполагате с малко време за това. Как планирате да подходите към Съветите?

— Предпазливо — отвърна агентът. — С ваше разрешение, сър, бих искал да потвърдя част от това, което ми казахте.

— Вие сте луд — избухна Холярд.

— Моля ви, генерале, става дума за много малка част. Техният източник очевидно е доста точен, така че, ако отречем всичко, само ще ги направим по-подозрителни, по-враждебни. Не можем да си позволим това в момент като този. Ще се облегна на думите на президента, за да кажа, че трябва да ги убедим да се въздържат колкото може по-дълго.

— Но как смятате да го направите? — запита президентът с неспокоен поглед.

— Като им призная, че Матиас е рухнал от изтощение. Че всичко останало е силно преувеличение на диагнозата му, което само по себе си няма особено значение. Че му е наредено да почива няколко седмици. Че това е всичко. Останалото са слухове и клюки, напълно обясними по отношение на личност като Матиас. Не забравяйте, те все още помнят Сталин и не могат да се отърсят от тези си спомени. Когато Сталин умря, почти цяла Москва бе вече убедена, че е полудял.

— Отлично — възкликна посланик Брукс.

— Те не могат да игнорират данните, подадени от другите им източници — намеси се Холярд, който беше склонен да се съгласи, но стратегът в него му пречеше. — Това изтичане на информация от нестабилните режими — тези случайни министър-председатели, както, мисля, ги нарекохте… Матиас наистина е бил в контакт с тях.

— В такъв случай ще се наложи да бъдат по-конкретни в разговорите с мен. Мисля, че ще мога да се справя с всеки отделен случай, когато ми го изложат. Най-малкото, ще ги накарам да се консултират с Москва, за да се провери информацията повторно. И всяко тяхно обвинение ще бъде печелене на време от нас. — Пиърс замълча и се обърна към Беркуист: — А времето, г-н президент, е единственото, за което мисля сега. Колкото по-скоро се върна в Ню Йорк и поискам… не, настоя за среща със съветския посланик, толкова по-добри са шансовете ми да сваля ръцете им от бутоните. Вярвам, че ще ме изслушат. Не знам колко дълго може да продължи всичко това, но поне известно време — няколко дни, седмица — ще водим диалог.