Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Което поражда следващия въпрос — проговори държавникът, поставил лакти на масата и сплел пръсти под брадичката си. — Защо мислите, че са решили да се свържат с вас, вместо да използват създадените за такива ситуации по-директни канали във Вашингтон?

— И аз бих искал да знам — допълни Беркуист. — Аз имам телефон, който никога не е отдалечен на повече от петнайсет фута именно за подобни кризи.

Артър Пиърс не отговори веднага, а погледът му се местеше от президента на посланика и обратно.

— Трудно мога да обясня това, без да бъда сметнат за арогантен или свръхамбициозен, а аз мисля, че не съм нито едно от двете.

— Приемаме тази уговорка — настоя Беркуист. — Кажете ни мнението си.

— С цялото ми уважение към нашия посланик в Ню Йорк — и повярвайте, казвам го напълно искрено, той е невероятно приятен човек, което е много важно, а, от друга страна, има зад гърба си изключителна кариера в служба за правителството…

— Имаше… — прекъсна го президентът. — Той е един повехнал храст в бурен вятър, пуснал корените си надълбоко. Изпратили сме го там заради това, че е приятен, както и заради факта че никога няма да вземе никакво решение. Приемаме тази квалификация. Продължавайте.

— Съветите знаят, че съм определен от вас — по искане на Матиас — да бъда говорител на Държавния департамент. Ваш говорител, сър.

— Говорител също и на мястото на Ентъни Матиас — поясни Брукс, кимайки с глава. — Което предполага доста близки взаимоотношения с нашия държавен секретар.

— Аз се радвах на нашите взаимоотношения допреди няколко месеца… когато очевидно всичките му връзки бяха прекъснати от болестта.

— Но те са сметнали, че това не се отнася до вас — отбеляза Холярд — А и защо, дявол да го вземе, трябва да е иначе? Вие сте най-доброто след Матиас, с което разполагаме.

— Благодаря ви, генерале. Всъщност аз мисля, че те се обърнаха към мен, защото са помислили, че аз най-добре бих могъл да знам дали има нещо вярно в слуховете относно Матиас. Относно лудостта му.

— И ако решат, че знаете как точно стоят нещата, но ги лъжете, каква ще бъде реакцията им?

— Ще забравят за черния телефон, г-н президент. И ще обявят ядрена готовност на света.

— Връщайте се в Ню Йорк и направете каквото сте в състояние да сторите. Аз ще организирам отиването ви на остров Пуул. Разгледайте тези документи, докато ги запомните дословно.

Поменятчикът стана, оставяйки ненужните му бележки на масата.

Лимузината мина през портала на Белия дом, а Пиърс се наведе напред и с остър глас нареди на шофьора, прикрепен към него от Държавния департамент:

— Откарай ме до някоя телефонна кабина!

— Телефонът ви е в изправност, сър. Вдигнете средния капак в краката ви. — Шофьорът свали облечената си в ръкавица дясна ръка и посочи към черната кожена кутия: — Ето там.

— Не искам да използвам този телефон! Автомат, моля ви.

— Извинете, сър, просто се опитах да ви помогна.

Помощник-секретарят се овладя.

— Аз трябва да се извиня. Страшно бързам, а не искам да чакам някой оператор да ме свързва, когато му е най-удобно.

— Да, чувал съм и от други това оплакване. — Шофьорът натисна педала на газта, но само след секунди рязко намали. — Ето го, сър. На ъгъла.

Пиърс излезе от колата и изтича до стъклената кабина приготвил монетите в ръката си. След като влезе, пусна четвърт долар и набра номера.

— За къде пътувате? — попита той отсечено.

— Лек полет. Говори свободно.

— Тръгна ли групата за Мериленд?

— Преди петнайсетина минути.

— Спрете ги .

— Как?

Поменятчикът прехапа долната си устна. Те не можеха да използват телефон в колата, не можеха да си позволят никаква система, при която се записват телефонните номера. Преди да издаде заповедта, имаше само един въпрос:

— Има ли някакъв начин да се свържете с тях, щом пристигнат там? Какъвто и да е било начин?

Тишината в слушалката беше ясен отговор.

— Не по начина, по който е замислено — чу се тих отговор.

— Изпратете незабавно втора група. Полицейска кола, автоматично оръжие, заглушители. Убийте ги… убийте всички. Никой не трябва да остане жив.

— Но нали ти ги изпрати?

— Това се оказа клопка.

— О, Боже… Сигурен ли си?

— Току-що излязох от Белия дом.

В слушалката се чу леко подсвирване.

— Значи, все пак успя?

— Те нямаха избор. Всичко беше в ръцете ми. Сега съм един от тях. Има обаче още нещо.

— Какво?

— Свържи се с Майка. Ростов започва да надушва Виктор. Нека да установят колко е сериозно. Ако се налага, нека помислят за елиминиране.